Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 32

— Благодаря ти.

— Нищо работа — увери го Колчин. — Не се колебайте да стреляте, ако възникнат някакви проблеми. — Той извади пистолета си, провери го и потъна в нощта.

Кавана се надигна и отново почна да прелиства бележките си.

— Ето го, идва — пробуди го от дрямката гласът на Колчин.

Кавана се надигна и премигна сънено. Беше късна сутрин; в далечината, отвъд белезникавите вълни на пролива Серено, се виждаше тъмният масив на остров Пуерто Симоне, а между материка и острова се поклащаха поне двайсетина различни по големина плавателни съдове — от внушителни пасажерски лайнери до малки рибарски лодки. Една от тях се бе насочила право към тях.

— Видя ли го?

— Да — отвърна Колчин; гледаше през бинокъла. — Преди малко подаде глава от трюма — изглежда, даваше последни нареждания на екипажа. Има още трима на борда — все авурци.

Кавана присви очи към приближаващата се лодка. Колчин му подаде бинокъла и каза:

— Ще ида да ги посрещна долу на пристана. Щом се уверя, че всичко е наред, ще ви подам сигнал.

Той се приведе и заслиза към малкия залив под тях. Беше вече на пристана, когато лодката се приближи и един от моряците му хвърли въжето. Зад него се показа и Пилтариаб и почна да жестикулира с типичната авурска експанзивност.

Няколко минути двамата разговаряха. През това време екипажът свали на брега шест големи раници и ги подреди прилежно до краката на Пилтариаб. После, след кратка размяна на думи и жестове, авурите отвързаха лодката и я подкараха навътре в пролива.

Колчин им помаха за сбогом и след това сви лявата си ръка в предварително уговорения сигнал „всичко е наред“. Кавана прибра бинокъла в калъфа и тръгна надолу, като стискаше зъби от болка.

Докато заобикаляше последната група шубраци, чу гласа на Колчин.

— … изостана, докато идвахме насам. А, ето го.

— Приветствия, моо саб Пилтариаб — каза Кавана и вдигна ръка във възприетия от авурите жест за поздрав. Подуши внимателно въздуха — миризмата на Пилтариаб бе същата, като предишния път. Добър признак. — Как мина пътуването ви до острова?

— Много добре, моо саб Стимър — отвърна Пилтариаб и направи същия жест. — Тъкмо казвах на моо саб Плекс колко приятни аромати се носят тази сутрин из острова.

— Така е, наистина — съгласи се Кавана. — Успяхте ли да…

— Разбира се, вие, хората, сте лишени от възможността да ги оцените напълно — продължи Пилтариаб, сякаш Кавана не бе заговарял. — Макар понякога да съм принуден да призная, че склонността ви да прекалявате с подправките в храната не е чак толкова нетърпима.

— Аз също съм си го мислил — съгласи се сговорчиво Кавана. — Успяхте ли да откриете моо саб Бокамба?

— Разбира се — отвърна Пилтариаб. — Домът му е записан в адресника… Отидох там и го намерих. — Той вдигна ръце, споходен от поредното вълнуващо хрумване. — Той наистина е човек, който разбира от аромати. Къщата му притежава най-необичайния…

— Ох! — възкликна Колчин и се плесна по врата. — Не можем ли да продължим този разговор навътре в гората? Тези проклети морски мушици не ме оставят на мира.

— Ама разбира се, моо саб Плекс. — Пилтариаб размърда ноздри. — Макар че, ако питате мен, не виждам какво толкова могат да подушат във вас. Последната раница от редицата е вашата.