Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 29

Кавана стисна пистолета още по-силно. Опитваше се да диша безшумно. Мъчеше се да си представи разположението на лагера и посоката, от която се приближава неприятелят.

— Колчин?

— Сър, трябва да пазите тишина…

— Тук е — рече му Кавана. — Усещам го с десния си крак.

Така и не чу как Колчин се измъкна от спалния чувал, но изведнъж въздухът се раздвижи и телохранителят се озова до него.

— Не мърдайте — прошепна Колчин. — Затворете очи.

Внезапно навесът се озари от светлината на фенерче. Кавана примижа, после погледна към десния си крак.

Наистина беше там: издължено, разделено на сегменти зеленикавооранжево лианоподобно тяло, което се плъзгаше лениво по бедрото му. Кавана не познаваше точно този вид, но подобно на останалите гранпараски влечуги, опашката и страните му бяха покрити със заострени шипове. Влечугото се опитваше да се промуши под завивката, откъдето долавяше топлина.

— Не мърдайте! — тихо каза Колчин. — Ще се опитам да го отвлека настрани.

Чу се тихо бръмчене и лъчът на фенерчето се сви и се превърна в ярка точка, сияеща върху главата на животинчето. Влечугото замря, сякаш обмисляше ситуацията, после бавно извърна глава към новия източник на топлина.

— Трябва да го отдалеча с още няколко сантиметра. Иначе може да се извърне и да ви нападне.

Кавана кимна едва забележимо, за да не привлече вниманието на влечугото, което се отдалечаваше от него с агонизираща мудност.

След един безкраен миг Колчин замахна и прикова главата на влечугото към земята със сгъваемия си нож. Докато змиевидното тяло се гърчеше в мъчителни конвулсии, измъкна и ловджийския и му отсече главата.

Кавана си пое дъх и отпусна дръжката на пистолета.

— Вече няма опасност, нали?

— Няма — отвърна Колчин, който вече разчленяваше сегментите на влечугото и ги разхвърляше из гората. — Само не докосвайте главата — шиповете сигурно са отровни.

— Брей! — възкликна тихо Кавана и си погледна часовника. До зазоряване оставаха два часа. — Кога каза Пилтариаб, че ще се върне от остров Пуерто Симоне?

— Тази сутрин по някое време — отвърна Колчин. Най-сетне бе приключил с неприятната задача и прибираше ножа. — Не каза обаче кога точно.

— Доколкото познавам авурите, цяло постижение е да ти определят дори дата на срещата — засмя се Кавана, подпря се на лакът и се взря в мрака. На няколко километра от тях беше проливът Серено, тесен воден канал, който отделяше Гранпараския континент от безопасния остров Пуерто Симоне. Деветдесет и пет процента от четирийсетмилионното население на планетата живееше на острова, напълно изолирано от смъртоносния растителен живот на дивия континент.

За нещастие Кавана и Колчин бяха принудени да напуснат това безопасно кътче.

Не такива бяха първоначалните им планове. След като се разделиха с Питър Бронски на Мра-миг, те наеха един малък боен кораб от мрачанското оръжейно гробище в хълмовете край град Миг-Ка — единствения кораб, който можеше да бъде подготвен за водене на бойни действия за по-малко от половин час — и напуснаха планетата. Намеренията им бяха да се отдалечат колкото се може по-бързо от мрачанския космос и да се върнат на Ейвън, родната планета на Кавана, където да обмислят как най-бързо Общността може да се справи със заплахата от завоевателите.