Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 230
Тимъти Зан
— Дори е по-лошо — рече Куин. — Достатъчно им е да пуснат една статична бомба, за да прикрият килватерните си следи, и никога няма да ги открием.
— Точно така — съгласи се Дашка. — Тъй че най-добре да се метнем напред и да ги изпреварим на финала. Вие двамата се прибирайте, а ти, Чо Минг, подготви за изстрелване статичната бомба.
— И какво ще постигнем с това? — попита Арик, докато Куин обръщаше корвина.
— Първо на първо: ще ги накараме малко да се поизпотят — отвърна Дашка. — Няма да знаят със сигурност дали са успели да ни се изплъзнат, или все още им дишаме във врата, придружени от няколко крайцера от клас „Нова“. А междувременно ще ни осигури прикритие, докато се връщаме към „Трафалгар“, за да вдигнем тревога.
— Значи отиваме на Формби? — попита Арик.
— Освен ако не настояваш да идем някъде другаде.
Арик погледна към звездите.
— Мислех си, че след като така и така сме тук, бихме могли да отскочим на Мра.
Настъпи кратка тишина.
— Някаква конкретна причина да го направим?
— В съобщението, което получихте на Формби, се казваше, че баща ми и Бронски са поели натам — припомни му Арик. — След като вече знаем, че мрачанците и зхиррзхианците работят заедно, струва ми се, че двамата може да са в беда.
— Бронски знае как да излиза от всякакви рисковани ситуации — отвърна Дашка, но в гласа му се долови колебание. — А и мисля, че сега е по-важно да предупредим Монтгомъри за тези изчезнали зхиррзхиански бойни кораби.
— От друга страна — обади се Чо Минг, — поне за известно време Монтгомъри ще е извън играта. Можем да му пратим спешно съобщение с някой дипломатически кораб от Мра.
— Вярно — призна Дашка. — Бих предпочел да проследим останалите зхиррзхиански кораби… но вече е късно. Добре, какво пък, ще летим за Мра.
— Надявам се само да успеем да ги открием — обърна се Арик към Куин. — Трудничко ще е да намериш двама души, когато трябва да претърсваш цяла планета.
— О, ще ги намерим — обеща Чо Минг. — Остави това на нас.
27.
Дълъг е обратният път към съзнанието, мислеше си Фелиан, докато се носеше бавно из тунел, натъпкан с мека като памук мъгла, придърпван от случайни импулси на противопосочна гравитация. Но най-сетне отвори очи.
Ала въпреки мъглата и всичко останало пътешествието си заслужаваше.
— Мелинда? — изхриптя той.
— Тук съм, Фелиан — каза тя и се наведе над него.
Усмивката й беше странно напрегната… и изведнъж той си спомни всичко останало. Трескавият полет през атмосферата на Доркас, невероятното приземяване, осъществено от Макс, неговото собствено несръчно спускане по склона…
И залавянето от врага.
Огледа сестра си по-внимателно. Носеше същия имобилизиращ костюм, какъвто бяха сложили и на него по време на предишното му пленничество — с оптични сензори и електромагнитни пръстени на ръцете и краката.
Фелиан извъртя внимателно глава. На няколко метра встрани стояха двама зхиррзхианци и ги наблюдаваха.
— Ясно — каза той и затвори очи.
— Трябва да си по-любезен — скастри го тя. — Няма ли да кажеш „здрасти“ на стария си приятел?
— Радвам се, че се възстановяваш, Фелиан Кавана — чу се зхиррзхиански глас.