Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 230

— Дори е по-лошо — рече Куин. — Достатъчно им е да пуснат една статична бомба, за да прикрият килватерните си следи, и никога няма да ги открием.

— Точно така — съгласи се Дашка. — Тъй че най-добре да се метнем напред и да ги изпреварим на финала. Вие двамата се прибирайте, а ти, Чо Минг, подготви за изстрелване статичната бомба.

— И какво ще постигнем с това? — попита Арик, докато Куин обръщаше корвина.

— Първо на първо: ще ги накараме малко да се поизпотят — отвърна Дашка. — Няма да знаят със сигурност дали са успели да ни се изплъзнат, или все още им дишаме във врата, придружени от няколко крайцера от клас „Нова“. А междувременно ще ни осигури прикритие, докато се връщаме към „Трафалгар“, за да вдигнем тревога.

— Значи отиваме на Формби? — попита Арик.

— Освен ако не настояваш да идем някъде другаде.

Арик погледна към звездите.

— Мислех си, че след като така и така сме тук, бихме могли да отскочим на Мра.

Настъпи кратка тишина.

— Някаква конкретна причина да го направим?

— В съобщението, което получихте на Формби, се казваше, че баща ми и Бронски са поели натам — припомни му Арик. — След като вече знаем, че мрачанците и зхиррзхианците работят заедно, струва ми се, че двамата може да са в беда.

— Бронски знае как да излиза от всякакви рисковани ситуации — отвърна Дашка, но в гласа му се долови колебание. — А и мисля, че сега е по-важно да предупредим Монтгомъри за тези изчезнали зхиррзхиански бойни кораби.

— От друга страна — обади се Чо Минг, — поне за известно време Монтгомъри ще е извън играта. Можем да му пратим спешно съобщение с някой дипломатически кораб от Мра.

— Вярно — призна Дашка. — Бих предпочел да проследим останалите зхиррзхиански кораби… но вече е късно. Добре, какво пък, ще летим за Мра.

— Надявам се само да успеем да ги открием — обърна се Арик към Куин. — Трудничко ще е да намериш двама души, когато трябва да претърсваш цяла планета.

— О, ще ги намерим — обеща Чо Минг. — Остави това на нас.

27.

Дълъг е обратният път към съзнанието, мислеше си Фелиан, докато се носеше бавно из тунел, натъпкан с мека като памук мъгла, придърпван от случайни импулси на противопосочна гравитация. Но най-сетне отвори очи.

Ала въпреки мъглата и всичко останало пътешествието си заслужаваше.

— Мелинда? — изхриптя той.

— Тук съм, Фелиан — каза тя и се наведе над него.

Усмивката й беше странно напрегната… и изведнъж той си спомни всичко останало. Трескавият полет през атмосферата на Доркас, невероятното приземяване, осъществено от Макс, неговото собствено несръчно спускане по склона…

И залавянето от врага.

Огледа сестра си по-внимателно. Носеше същия имобилизиращ костюм, какъвто бяха сложили и на него по време на предишното му пленничество — с оптични сензори и електромагнитни пръстени на ръцете и краката.

Фелиан извъртя внимателно глава. На няколко метра встрани стояха двама зхиррзхианци и ги наблюдаваха.

— Ясно — каза той и затвори очи.

— Трябва да си по-любезен — скастри го тя. — Няма ли да кажеш „здрасти“ на стария си приятел?

— Радвам се, че се възстановяваш, Фелиан Кавана — чу се зхиррзхиански глас.