Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 221
Тимъти Зан
Кавана преглътна мъчително, опитвайки да си събере мислите. Питаха го защо Фелиан не е убил този, който го е разпитвал.
— Навярно защото не е било необходимо. Хората не убиват, освен ако не са притиснати до стената.
— Но вие въздигнали други зхиррзхианци в старейшинство.
— Не ние започнахме тази война — вметна Бронски. — Зхиррзхианците ни атакуваха първи.
— Не вярно — настоя призракът. — Старейшини казва хора-завоеватели атакували първи.
— Значи твоите старейшини грешат — отвърна спокойно Бронски. — Ние не сме атакували първи. Зная го.
Привидението измърмори нещо и изчезна. Кавана чакаше, но то не се появяваше отново.
— Всичко оплеска — изръмжа Кавана на бригадира.
— Ще се върне — успокои го Бронски и се огледа. — Малко поразтърсихме вярата му в искреността на тяхното правителство, та има нужда да обмисли нещата насаме. Но ще се върне.
Кавана го изгледа подозрително.
— Изглеждаш прекалено сигурен. Знаеш нещо, което ние не знаем, нали?
— Не знам почти нищо — отвърна Бронски и вдигна ръка да изтрие потта от челото си. — Спомних си впечатленията, които Фелиан сподели за похитителите си. Беше почти сигурен, че е успял да разколебае увереността на Трр-гилаг относно онова, което според него е станало с „Ютландия“. — Той махна към тавана. — Този старейшина, изглежда, го познава. Помислих си, че няма да е зле, ако малко го попритиснем.
— Какъв смисъл? — попита Кавана. — Едва ли е склонен да вярва на трима хора-завоеватели.
Откъм вратата се чу тихо изщракване.
— Готово — рече Колчин и извади телта от ключалката. Изправи се, побутна вратата и надникна през процепа.
И в същия миг отхвърча назад, блъснат от внезапно отворилата се врата. Кавана инстинктивно разпери ръце и успя да го улови, преди да се удари в койката.
В килията нахлу един бурт.
Бронски скочи и зае бойна стойка още преди Кавана да се съвземе. Две секунди по-късно Колчин също бе възстановил баланса си.
Но атаката така и не дойде. Грамадният чуждоземец спря и няколко секунди оглежда тримата пленници.
— Наредено ми е да не ви наранявам — избоботи той и бавно отстъпи назад. — Поне засега.
После стисна дръжката и затръшна вратата. Чу се тежко щракване на метал.
— Наред ли си? — обърна се Кавана към Колчин.
— Освен дето се чувствам малко глупав — промърмори горчиво Колчин. — Бях готов да се закълна, че отвън няма пазачи.
— Казват, че буртите притежават удивителна бързина, когато се наложи — обясни Бронски. — Не позволявай това да те потиска.
— Да де — рече Колчин. — Така е.
Кавана го потупа успокояващо по рамото, после подвикна тихо:
— Зхиррзхиански старейшина? Тук ли си?
Не последва отговор.
— Все още предъвква наученото, предполагам — подхвърли Бронски и пак се настани на койката си. — Докато реши дали да дойде при нас, можем да поотдъхнем. Поне вече знаем как да отворим вратата. И това е нещо.
— Каква полза, след като буртът е отвън? — попита Кавана.
Бронски се засмя мрачно.
— Не бери грижа. Ще измислим нещо.
Мелинда Кавана въздъхна, изправи се, отметна един кичур от лицето си и каза:
— Свърших.
— И това ли е всичко? — попита Трр-гилаг, втренчил поглед в полузасъхналата пяна, която обгръщаше счупения крак на Фелиан Кавана. Изглеждаше му много по-крехка от керамичните лонгети, които зхиррзхианците използваха в подобни случаи.