Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 221

Кавана преглътна мъчително, опитвайки да си събере мислите. Питаха го защо Фелиан не е убил този, който го е разпитвал.

— Навярно защото не е било необходимо. Хората не убиват, освен ако не са притиснати до стената.

— Но вие въздигнали други зхиррзхианци в старейшинство.

— Не ние започнахме тази война — вметна Бронски. — Зхиррзхианците ни атакуваха първи.

— Не вярно — настоя призракът. — Старейшини казва хора-завоеватели атакували първи.

— Значи твоите старейшини грешат — отвърна спокойно Бронски. — Ние не сме атакували първи. Зная го.

Привидението измърмори нещо и изчезна. Кавана чакаше, но то не се появяваше отново.

— Всичко оплеска — изръмжа Кавана на бригадира.

— Ще се върне — успокои го Бронски и се огледа. — Малко поразтърсихме вярата му в искреността на тяхното правителство, та има нужда да обмисли нещата насаме. Но ще се върне.

Кавана го изгледа подозрително.

— Изглеждаш прекалено сигурен. Знаеш нещо, което ние не знаем, нали?

— Не знам почти нищо — отвърна Бронски и вдигна ръка да изтрие потта от челото си. — Спомних си впечатленията, които Фелиан сподели за похитителите си. Беше почти сигурен, че е успял да разколебае увереността на Трр-гилаг относно онова, което според него е станало с „Ютландия“. — Той махна към тавана. — Този старейшина, изглежда, го познава. Помислих си, че няма да е зле, ако малко го попритиснем.

— Какъв смисъл? — попита Кавана. — Едва ли е склонен да вярва на трима хора-завоеватели.

Откъм вратата се чу тихо изщракване.

— Готово — рече Колчин и извади телта от ключалката. Изправи се, побутна вратата и надникна през процепа.

И в същия миг отхвърча назад, блъснат от внезапно отворилата се врата. Кавана инстинктивно разпери ръце и успя да го улови, преди да се удари в койката.

В килията нахлу един бурт.

Бронски скочи и зае бойна стойка още преди Кавана да се съвземе. Две секунди по-късно Колчин също бе възстановил баланса си.

Но атаката така и не дойде. Грамадният чуждоземец спря и няколко секунди оглежда тримата пленници.

— Наредено ми е да не ви наранявам — избоботи той и бавно отстъпи назад. — Поне засега.

После стисна дръжката и затръшна вратата. Чу се тежко щракване на метал.

— Наред ли си? — обърна се Кавана към Колчин.

— Освен дето се чувствам малко глупав — промърмори горчиво Колчин. — Бях готов да се закълна, че отвън няма пазачи.

— Казват, че буртите притежават удивителна бързина, когато се наложи — обясни Бронски. — Не позволявай това да те потиска.

— Да де — рече Колчин. — Така е.

Кавана го потупа успокояващо по рамото, после подвикна тихо:

— Зхиррзхиански старейшина? Тук ли си?

Не последва отговор.

— Все още предъвква наученото, предполагам — подхвърли Бронски и пак се настани на койката си. — Докато реши дали да дойде при нас, можем да поотдъхнем. Поне вече знаем как да отворим вратата. И това е нещо.

— Каква полза, след като буртът е отвън? — попита Кавана.

Бронски се засмя мрачно.

— Не бери грижа. Ще измислим нещо.

Мелинда Кавана въздъхна, изправи се, отметна един кичур от лицето си и каза:

— Свърших.

— И това ли е всичко? — попита Трр-гилаг, втренчил поглед в полузасъхналата пяна, която обгръщаше счупения крак на Фелиан Кавана. Изглеждаше му много по-крехка от керамичните лонгети, които зхиррзхианците използваха в подобни случаи.