Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 175

Лазерните бомбардировачи естествено забелязаха приближаващия се корвин, но нямаше какво да направят. Дори с един повреден двигател Куин бе много по-маневрен от тях и лесно можеше да избегне изстрелите им. Всичко приключи за не повече от минута. Веднага след това той изви машината нагоре и за първи път от момента на неочакваната поява на „отмъстителите“ насочи вниманието си към битката.

За да открие, че вече е приключила.

Облещи се учудено. Виждаше „Трафалгар“, сериозно пострадал, но все още в състояние да маневрира. Недалеч от него бяха двата „отмъстителя“, чиито сияещи корони сега бяха обърнати в противоположна посока — те се опитваха да забавят безумния си бяг.

Но зхиррзхианските кораби се бяха обърнали и се отдалечаваха от планетата. И само след секунди започнаха да се телепортират, напускайки системата.

„Какво става?“ — попита Бокамба, не по-малко изненадан от него.

„Не зная“ — отвърна Куин.

„Но те печелеха!“

„Видях“.

„Да оставим на Монтгомъри да се оправя с този въпрос. Трябва да се върнем при нашите момичета“.

„Да“.

Куин направи широк завой, като се оглеждаше за ударения корвин.

Когато го забеляза, той вече беше като размазано петънце, заобиколено от въздушни турбуленции. Като издължен метален метеор, спускащ се право надолу, към неизбежната смърт.

Той подаде максимална мощност на двигателите и усети как телата и на двамата се притискат в креслата. С нарастването на скоростта обшивката на корвина все повече се затопляше. Зад него Бокамба правеше истински чудеса, за да изстиска колкото се може повече мощност за двигателите, но и двамата си даваха сметка, че шансът да пристигнат навреме е почти нищожен…

За тяхна изненада недалеч от ударения корвин неочаквано изригна пламък от маневрен двигател. Някакъв призрачен кораб, едва забележим, заради обгърналия го нагорещен въздух, се приближаваше към обездвижената машина.

„Този кораб е със сензорни щитове — рече Бокамба и в гласа му се долови облекчение. — Трябва да е някой от разузнавателните катери на «Трафалгар».“

Призрачният кораб вече бе съвсем близо до изтребителя… двете турбулентни маси се смесиха…

И изведнъж схематичното изображение се промени — новопоявилият се кораб изви право нагоре, прибрал на борда си ранения корвин.

— Май си прав — каза Куин на глас и намали скоростта. Битката беше приключила, а заедно с нея и необходимостта да поддържат режим Х. Той се освободи от майндлинка.

Ярките цветове, които го заобикаляха, изчезнаха в миг. Нямаше ги ароматите, усещанията и присъствията на останалите в ума му. Отново бе самичък сред една чужда и нехаеща за него вселена, вселена с приглушени и мрачни цветове.

Вселена, от която току-що бяха изчезнали няколко негови другари и колеги. Завинаги.

В продължение на един агонизиращ момент той се бореше със себе си — дали да остане така, или да се върне в режим Х. Но дълбоко в себе си знаеше какъв ще е крайният изход от тази борба. Режим Х бе примамлив начин на съществуване, искряща вселена, където животът бе подреден и където липсваха емоционални удари, оставящи отпечатъка си върху душата. Но той не беше истинската реалност — още много отдавна Куин бе решил, че ще изживее живота си такъв, какъвто е.