Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 134

Той посочи картите в ръцете на полковник Пембъртън.

— Може би има някакъв шанс да приложа тази техника. Заслужава си да си рискувам живота, за да дам този шанс и на тях.

Полковник Пембъртън се изпъна, което прибави още 1.98 сантиметра на ръста й.

— И ако не ви позволя?

Командир Кавана пъхна ръка под куртката и стисна дръжката на пистолета. Някъде по средата на това движение лицето на полковник Пембъртън се промени и аз изчислих 98% вероятност да е забелязала очертанията на оръжието под дрехата. Тя не направи никакъв опит да му попречи, докато командир Кавана изваждаше оръжието.

— Нямате избор, полковник.

Полковник Пембъртън кимна към пистолета.

— Нима очаквате от мен да повярвам, че възнамерявате да го използвате?

Командир Кавана се засмя. За разлика от предишната му усмивка, в тази имаше известна доза добронамереност.

— Разбира се, че очаквам. Аз съм човек, притиснат до стената.

— Разбирам. — Все още не долавях следи от страх в гласа й. — Искате да кажете, че след като съм заплашена физически, имам оправдание да се откажа от наблюдението върху вас и да ви позволя да излетите?

— Нещо подобно. Макс, какво става с помпите?

— Остава около една минута, командире.

— Точно колкото е необходимо на полковник Пембъртън да напусна кораба. Довиждане, полковник.

Нова серия от чувства пробяга по лицето на полковник Пембъртън. След 1.44 секунди тя се обърна и тръгна към вратата на контролната зала. Там спря за 0.61 секунди и погледна командир Кавана.

— Командире, ще ви призная, че се възхищавам на вашата семейна привързаност. Дори нещо повече — ако не знаех, че сте готов да рискувате кариерата си заради сестра си, щях да си помисля, че са ви програмирали зхиррзхианците. Неофициално: желая ви успех, официално — предполагам, че ще ви видя на трибунала.

Командир Кавана й отдаде чест.

— Надявам се, полковник.

Полковник Пембъртън напусна залата. Командир Кавана прибра пистолета под куртката си.

— Дръж я под око, Макс. Увери се, че напуска кораба, и внимавай да не направи някоя поразия по пътя.

И без това продължавах да следя движението на полковник Пембъртън.

— Слушам, командире.

Командир Кавана седна в пилотското кресло и си закопча коланите.

— Командире, склонен съм да се съглася с полковника. Поемате неразумен риск. Един разузнавателен кораб от Едо би могъл да прехвърли информацията чрез лазерна връзка до миротворците на Доркас.

— Само дето не вярвам, че на Едо ще го направят. Освен това, дори ако методът на Уилямс се окаже неподходящ, ти разполагаш с достатъчно гориво, от каквото те се нуждаят отчаяно. Дори само това си заслужава риска.

— Разбирам. — Полковник Пембъртън вече беше на приземното ниво.

— Къде е полковник Пембъртън?

— Току-що излезе от клетката на асансьора и се отдалечава от кораба.

— Нека се отдалечи на седемдесет метра — не искам да пострада. Нито някой друг.

Огледах района с външните камери, но не засякох ничие присъствие.

— Давате си сметка, предполагам, за доста голямата вероятност Мелинда Кавана да не е преживяла зхиррзхианската атака?