Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 128

Зхиррзхианците се бяха завърнали.

След секунди двамата изхвърчаха заедно от танкера и се напъхаха в кабината на асансьора.

— Макс, свали ни долу — нареди Фелиан и засенчи очи към слънцето. — Имаш ли представа откъде идва това?

— Информацията е недостатъчна — повтори Макс и кабината се задейства. — Има вероятност звукът да идва от вътрешността на най-голямата сграда.

— Той е прав — съгласи се Пембъртън и посочи зхиррзхианската сграда. — Вижте — над най-далечния хексагон се издига дим.

Фелиан кимна.

— Видях го. Макс, засичаш ли някакви други кораби? Или въздухолети?

— Никакви — отвърна лаконично Макс.

Откъм базата долетя нов трясък, този път малко по-остър, последван от бяло облаче, което бързо се разнесе от вятъра.

— Сигурно са задействали мини — изсумтя Пембъртън.

Спуснаха се долу и се насочиха право към зхиррзхианската база. Докато вървяха, Фелиан чуваше развълнувани гласове и се опитваше да прогони видението на разкъсани, окървавени тела. Стигна първия хексагон, заобиколи го и…

Закова се объркан на място. Точно пред него, както беше очаквал, но и се беше страхувал, насред гладката керамична стена зееше широка метър дупка с назъбени краища. Около дупката бяха струпани цяла купчина апарати — и десетина инженери и лаборанти.

Но никой от тях не изглеждаше ранен, нито пък изплашен или стреснат. Напротив, всички разговаряха ентусиазирано и дори се усмихваха.

— Какво става тук, по дяволите? — извика Пембъртън. — Уилямс?

Уилямс изскочи пред тях — беше приклекнал до една от купчините апарати.

— Здравейте, полковник — поздрави я той и измъкна от задния си джоб парцал, за да избърше очернените си ръце. Усмивката му бе по-широка и от тази на инженерите. — Давайте шампанското, полковник. Успяхме.

— Какво сте успели? — попита Пембъртън.

— А вие какво мислите? — отвърна триумфално Уилямс и размаха парцала към дупката. Открихме начин да пробиваме проклетите керамични стени.

— Всичко е доста сложно — обясняваше Уилямс, докато Фелиан и Пембъртън се приближаваха към стената. Материалът е невероятно здрав, гъвкав, еластичен, способен да издържа на кинетични удари и шокови вълни, дори на изстрели от лазер…

— Това вече го знаем — прекъсна го Фелиан. Споменът за неуязвимите корпуси и мъжете и жените от „Киншаса“, загинали заради тях… — Кажи ни накратко какво сте направили.

— След като стана ясно, че няма да успеем с груба сила, се обърнахме към химията — продължи Уилямс. — Вече бяхме използвали мезонния микроскоп да картографираме анатомичната структура, така че оставаше само да открием някоя катализираща субстанция, способна да измести достатъчен брой атоми, за да предизвика напрежение в критичните междумолекулни връзки. — Той посочи два варела, от които се подаваха гофрирани маркучи, завършващи с пръскалки. — Двата компонента не бива да се смесват предварително, затова ги държим отделно и ги комбинираме в момента на катализацията.

— И това е всичко? — попита Пембъртън. — Просто напръскахте стената и тя се разпадна?