Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 125

Втория ден остана да се излежава на една койка пред импровизираната „килия“, загледан през помътнелите й стъкла. Описваше зхиррзхианските прибори, които помнеше.

По предложение на полковник Пембъртън прекара тук и нощта. Поредната неспокойна и безсънна нощ, както се оказа впоследствие, но поне без кошмарите, от които толкова се страхуваше.

— Добро утро, командире — поздрави го полковник Пембъртън, когато влезе в стаята за общи анализи на борда на лабораторния кораб. — Как спахте?

— Не много зле — отвърна искрено Фелиан. — Полковник, дали не бих могъл да поговоря с вас насаме?

— Разбира се. — Тя посочи един малък кабинет в ъгъла. — Заповядайте.

Той почака, докато тя затвори вратата.

— Полковник, бих, искал да знам какво по-точно правя тук — рече Фелиан. — Интересува ме само истината.

— Това ли е всичко? — Тя се намръщи. — Аз пък си мислех, че адмирал Рудзински ви я е казал още на Едо.

— Той ме запозна с официалната версия — отвърна Фелиан. — Питам за истинската.

Тя го погледна замислено.

— Не можете ли поне да ми подскажете какво очаквате да чуете от мен?

Очевидно възнамеряваше да се прави на незапозната. Всъщност Фелиан очакваше точно това.

— Хубаво — съгласи се той. — Казано накратко, аз нямам никаква работа тук. Инженерите и лаборантите имат свои задачи, това, което ви казах, вече съм го предал с най-малки подробности на специалистите от Едо, а и не виждам никакви изоставени уреди и устройства, чието предназначение да се опитам да обясня.

— Не смятате ли, че преценката ви е малко прибързана? — попита меко Пембъртън. — Тук сте само от два дни.

— Два дни са напълно достатъчни. Дори повече от достатъчни, бих казал. Просто си губя времето.

— И какво мога да направя аз според вас? Защото, предполагам, очаквате от мен да предприема нещо?

— Да — отвърна Фелиан. — Бих искал да ме върнат на Едо.

Пембъртън поклати глава.

— Ще ми се да можех да ви помогна, командире. Но се съмнявам.

— Защо? Та вие сте най-старшият офицер тук, нали?

— Аз съм технически офицер — обясни тя спокойно. — Нямам никаква власт извън това звено. И със сигурност не мога да издавам заповеди за преназначение.

— В такъв случай позволете ми да се върна на Едо с първия хиперкораб — настоя Фелиан. — Мога да разговарям с някого в канцеларията на адмирал Рудзински…

— Командире — прекъсна го тя. — Разбирам нетърпението ви да се върнете в строя и раздразнението от това, че си губите времето тук. Но ние всички имаме своите роли в тази война и всяка от тях е еднакво важна. Дори и да не сме си ги избирали сами.

— Така ли? — Фелиан повдигна вежди. — А вашата роля, предполагам, изисква да узнаете дали зхиррзхианците не са ми направили нещо повече през тези две седмици, през които бях техен пленник?

— Какво искате да кажете? — Тя смръщи вежди.

— Според мен причината да сте тук е да определите дали не са ми промили мозъка — тросна се той. — А причината аз да съм тук е да съм на тихо и спокойно местенце, далеч от важните събития, в случай че внезапно ми изхвръкне чивията, или нещо подобно.