Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 122

— Не. — Фелиан поклати глава. — Държаха ме в килия — в стаята с големия стъклен цилиндър в центъра — и ме изведоха само един-два пъти.

— Аха — отвърна тя. — Продължавайте, лейтенант.

— Ами, това май е всичко. — Инженерът се огледа още веднъж. — Освен вдлъбнатините в пода, където са се намирали пирамидата и куполите, за които ни разказахте. И, разбира се, оградата.

— Да, Трр-гилаг спомена за външна ограда — припомни си Фелиан. — Къде по-точно е това?

— На около половин километър оттук — отвърна Уилямс и махна с ръка напосоки. — Изработена е от тънка мрежа, висока е два метра и е вкопана в земята.

— Вие не я ли видяхте преди? — намеси се Пембъртън.

— Не — отвърна Фелиан. — Макар че имаше една пътека, която водеше от площадката за кацане към дърветата. Предполагам, че е стигала дотам.

— Да, точно така — потвърди Уилямс. — Искате ли да идем и да погледнем?

— Разбира се — съгласи се Фелиан, макар че не виждаше особен смисъл в това. В края на краищата той не беше експерт по непознати материали. Бяха го пратили само защото единствен имаше опит с това място, макар и доста ограничен.

Излязоха навън и тръгнаха към площадката за кацане. Междувременно се беше заоблачило и полъхваше студен вятър.

— За съжаление зхиррзхианците са разполагали с предостатъчно време, за да съберат всичко необходимо и да отлетят — продължи Уилямс, докато крачеха по тясната, покрита с червеникав прах пътека. — Около деветдесет часа, по моя преценка, преди да пристигнат предните сили на миротворците.

— Това е защото се чудехме дали да идем на Доркас, или да се отправим право към Едо — обясни Фелиан.

— И защо не го направихте?

— Решихме, че залогът ще е твърде голям — отвърна Фелиан и преглътна мъчително. Мелинда беше на Доркас, когато зхиррзхианците атакуваха. — Не разполагахме там с никакви бойни кораби, нито имаше шансове да настъпи бърза промяна. Освен това имахме твърде ограничени запаси гориво, за да правим маневри около Доркас, преди да продължим към Едо.

— Хубаво, че не сте спрели там — отбеляза спокойно Пембъртън. — Нямаше да откриете нищо освен зхиррзхианци и зхиррзхиански кораби.

— Ами да — промърмори Фелиан. Лицето му остана мрачно.

Стигнаха едно разклонение и Уилямс отново ги поведе. Зад него крачеше Фелиан, завладян от спомени за времето, когато бе пленник. Някъде тук го бяха съборили на земята и той бе използвал възможността да пъхне незабелязано един остър камък в обувката си. Заострен кремък, който после бе успял да вмъкне в „килията“ си. И който бе открит внезапно няколко часа по-късно от зхиррзхианците. Все още не можеше да си обясни как бе станало това.

Дърветата бяха точно такива, каквито ги помнеше: високи, сиво-зелени, почти не приличаха на дървета, но очевидно заемаха същото място в екологичната пирамида. Докато вървяха по пътеката, която се виеше между тях, той за първи път осъзна, че издават доста характерна миризма.

— Интересен аромат. Напомня ми за обиден авурец.

— По-скоро на авурец, посрещащ приятели след дълга раздяла — поправи го замислено Пембъртън. — Обиденият авурец мирише съвсем различно.