Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 121

„Идиот“, изруга мислено Вандайвър. Напоследък сякаш го заобикаляха само тъпанари. Такива като Питърс, дето не можеха да изпълнят и една заповед, без да мънкат. И като Макфи, дето успял да открие Бронски на Пуерто Симоне само малко преди да напусне. Още пет минути и сигурно е щял да го изпусне завинаги.

Но понякога е по-добре да разполагаш с двама полуидиоти, отколкото с нищо. Вандайвър все още притежаваше всички парченца от мозайката. Оставаше само да я сглоби.

Прегледа отново видеоматериала на Макфи. Кавана крачеше най-отпред, докато приближаваха кораба. Зад него беше Колчин, най-отзад — Бронски. Беше се свъсил, а Колчин бе с ръце отзад… Вандайвър натисна копчето на паузата и присви очи… нещо проблясваше на китките на Колчин.

Белезници?

Поигра си с управлението на пластината, докато не получи уголемено изображение. Така и не успя обаче да се сдобие с напълно ясна картина, защото преди него и Макфи бе използвал програмата. Нужна беше по-чувствителна апаратура, а сега нямаше време да я набавя. Всяка секунда бе ценна.

Пък и това едва ли имаше голямо значение. Кавана и Бронски бяха намислили нещо — какво повече му трябваше? Щом Колчин беше с белезници, значи се е съпротивлявал на идеята им. Или пък белезниците бяха за пред хората. Каквото и да беше, щяха да го разяснят в съда.

Лорд Стюарт Кавана на съд. Каква прекрасна мисъл.

Вандайвър си позволи една злобна усмивчица и вдигна телефона. Имаше стотици досадни дреболии, които трябваше да отметне, преди да замине за Мра.

15.

— Както сам виждате, командире, не са ни оставили много за изучаване — бе коментарът на лейтенант-инженер Алекс Уилямс, след като групата влезе и в последния хексагон на изоставената зхиррзхианска база. Също като предишните помещения, и това бе съвсем опразнено. — Добрата новина е самата постройка — продължи Уилямс. — Изследователската група докладва, че материалът е подобен на керамичните плочки, които завоевателите използват в корпусите на бойните си кораби. Само че по-тънки.

— И това ще ни свърши работа — съгласи се Фелиан, докато се оглеждаше, споходен от неприятни спомени. Бяха минали само петнайсет дни, откакто Арик и Куин го измъкнаха от това място — в безсъзнание, с някаква зхиррзхианска отрова в кръвта. Съвсем недостатъчно време, за да се възстанови организмът му напълно, но ето че пак бе на тази планета.

В него отново изплуваха спомените от затворничеството. И от ужасяващия разгром, който го бе довел тук.

Фелиан разтърси глава, за да прогони неприятните мисли, и втренчи поглед в третия член на групата. Полковник Хелън Пембъртън, ако правилно бе запомнил името, около петдесетгодишна, с черна коса, пронизващи сиви очи и едва доловим конфедеративен акцент. Придружаваше Уилямс, когато Фелиан кацна, и не бе проронила нито думичка, откакто се присъедини към тях.

— Извинете, полковник. Казахте ли нещо?

— Засега не — отвърна жената. Изучаваше го с присвити очи. — Но след като ме заговорихте, ще ви попитам: бяхте ли на някое от тези места по време на пленничеството си?