Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 110

— Миротворческите командоси сами си създават късмета, бригадире — тихо каза Колчин. — Така казваше моят инструктор.

— Брей — засмя се Бронски. — А моята любима поговорка е, че късметът винаги е рожба на опита… и в интерес на истината съм бил три пъти по-дълго време от теб командос. Съветвам те да помислиш върху това.

— И какво ще правим сега? — попита Кавана.

— Три неща — отвърна Бронски. — Първо: искам най-сетне да приключиш със закопчаването на Колчин. Второ: ще повикам подкрепление от Мирмидонската платформа, за да приберат мрачанеца и това, което е останало от бурта. И трето — той стисна устни, — връщаме се на моя кораб и там ще се опитаме да отворим тази кутия.

— Не беше никак трудно — разказваше Колчин. — Буртите развиват доста голяма скорост на правите участъци, но не могат лесно да сменят посоката. Изкарах една кофа за смет пред него и когато се спъна и падна, се шмугнах в страничната улица. — Той се усмихна напрегнато. — Секунда преди да се натикам в ръцете на другите двама, които изскочиха иззад ъгъла.

— Голямо преживяване, няма що. — Кавана поклати глава. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху разказа на Колчин, вместо да наблюдава как Бронски работи върху малката метална кутия само на два метра от него. Почти бе сигурен, че в кутията е заложен някакъв капан…

— Да, направо си изкарах акъла — съгласи се Колчин. — Смятах, че ще завият и ще тръгнат след мен. А те продължиха в посоката, от която бе дошъл първият. Сигурно им е било наредено да преследват вас, а не мен.

— Което съвсем не означава, че нямаше да те стъпчат, ако им се беше изпречил на пътя — вметна мрачно Бронски.

— Съсредоточи се върху кутията — посъветва го Кавана. — Колчин може да разказва и без твоята помощ.

— Не се заяждай де — отвърна Бронски. — Вече подминах опасната част.

— Както и да е, вече знаех, че не мога да се надбягвам с тях — продължи Колчин, преди Кавана да успее да отговори. — А и да ги стигнех, нямаше начин да ги спра. Помислих си, че който и да е заложил клопката, се е притаил в къщата на Бокамба. Затова се насочих натам.

Кавана кимна.

— И попадна право в лапите на другия бурт и мрачанеца.

— Всъщност вече се бяха справили с бурта. Приятелите на Пилтариаб го бяха повалили и се занимаваха с мрачанеца. — Той поклати глава. — Трима авурци срещу един бурт. Ще ми се да можех да го видя.

— Радвай се, че не си успял — обади се Бронски и щракна с пръсти, за да ги раздвижи. — Не знаеш само каква миризма се разнася от разярените авурци. Още се усещаше, когато стигнахме там. Вече бяха разбрали, че мрачанецът има вина за използването на диаргулатите, и възнамеряваха да го накажат сами.

— Странно — рече Колчин. — Защото спряха веднага щом като ги помолих.

— Съмнявам се, че ги е интересувало какво искаш — уведоми го сухо Бронски. — По-скоро ги е спрял Пилтариаб, след като те е чул. Не зная дали той се досеща за какво е цялата тази работа.