Читать «Водачката» онлайн - страница 4

Капитанът изслуша стареца, без да го прекъсне. Увери го, че нищо лошо няма да се случи. Всичко му беше ясно сега. Ротата беше готова. Вангели стоеше на същото си място и гледаше към тях; тя не можеше да чуе, но знаеше, че говорят за нея. Като се приближи до войниците, високо, за да бъде чут от всички, капитанът се обърна към офицерите:

— Господа, старецът ще остане при вас. Госпожицата ще ни показва пътя. Аз ще бъда с челния отряд.

Наредиха се и тръгнаха. Напред с една група войници беше капитанът, до него — Вангели. Наблизо след тях вървяха останалите, между тях и дядо Наум. Минаха гората, спуснаха се в един дол, завъзкачваха се нагоре и стигнаха зелена елова гора. Никой не усети умора, никой не остана назад. Войниците вървяха близо един до друг и всички бяха устремили очи напред: там беше капитанът, висок, загърнат с черната си мушама. И до него това хубаво русо момиче, което постоянно показваше с бялата си ръка напред. За четири часа те стигнаха до Кулата. Капитанът беше доволен. Патрулът, който беше отишел напред, донесе сведения, които вече капитанът знаеше от Вангели: върхът е зает от рота сръбски войници. Те са спокойни и не подозират нищо.

Няколко месеци по-късно полкът се връщаше от Албания и отново мина покрай тия места, дето беше водил сраженията си. Беше пролетен ден. Войниците почиваха от две страни на пътя, гледаха високите планини и говореха за сражението. Наблизо в полите на планината, под голяма и тъмна гора, се белееше село. Почивката не беше се свършила още, когато при командира на полка дойдоха няколко селяни. Досега много войски мина наблизо, но някоя част не била идвала още в селото. Тия селяни молеха командира на полка да изпрати някоя рота, за да посрещнат и те войници в селото си. Между тия селяни беше дядо Наум. Радостта на стареца нямаше край, когато той позна капитана и войниците от ротата му. Командирът на полка изслуша още веднъж и по-подробно историята на водачката. Той се съгласи и изпрати същата рота, която беше извършила обхода. Дядо Наум и селяните се завърнаха в село, за да преварят гостите.

Начело на ротата яздеше капитанът. Те бяха сега близо до селото и камбаните забиха. От двете страни на пътя стоеше голяма и пъстра навалица. Запяха деца. Близо до тях капитанът видя стройно и хубаво момиче, с къси руси коси. Това беше Вангели.

Детските гласове замлъкнаха. Тогава тя се отдели от навалицата и тръгна направо срещу войниците. Тя е близо и се вижда ясно: това е същото момиче, което ги беше водило през гората. „Ето я! Вангели! Водачката“ — чуха се гласове. А някой войник в самия край на ротата, който навярно нищо още не знаеше, съвсем наивно и сърдечно извика: „Господин старши, гледай я бе, нашата водачка!“

Капитанът спря коня. Вангели му подаде букет, войниците виждат, че капитанът почтително поздравява и говори нещо на учителката. Не може да се чуе. И ето той се обръща, иска да напомни на войниците за водачката им, но по всички очи и на всички лица той вижда, че това е излишно. Капитанът дига букета, простира ръка към учителката и извиква само: