Читать «Водачката» онлайн - страница 3

— Никой не знае по-добре от мене тия места — повтори учителката. — Аз ще ви заведа.

И изведнъж, като виждаше, че капитанът се колебае, обзета от страх, че той може да не се съгласи, тя нервно, сърдито почти, каза:

— Аз зная пътя! Повярвайте, повярвайте, моля ви се!

— Добре — каза капитанът. — Добре, щом знаете пътя.

Той заповяда да се строят войниците. Дядо Наум още говореше с двама офицери. Капитанът се отдели настрана и повика стареца при себе си.

— Слушай, старче — каза му той строго. — Ние ще вървим. Но трябва да ти кажа, че по нашия закон онзи, който ни измами, ние го наказваме със смърт…

Старецът мълчеше, като че не разбираше какво му говорят.

— Ако ни излъжеш и забъркаш пътя, ще те убием! — натъртено и строго каза капитанът.

— Мене ли? Братко мой, от твоя ръка като е… Капитанът ядосано го пресече:

— Стига! Не се втелявай такъв. Кажи ми, кое е това момиче, откога го познаваш, какво е, може ли да му се вярва?

— На Вангели? Господине мой, сирота е тя. А баща и беше народен човек. Като тебе беше и той, господине! И такива юнаци имаше и той!

— Как, да не е бил комита?

— Народен човек беше, господине. Тия хора ги няма сега!

— Я разкажи — каза капитанът. — Само по-скоро, че няма време.

Старецът изведнъж тъй се измени, като че всичко у него досега беше само преструвка. Той утихна, заприказва по-разумно и по-свързано. В гласа му звучеше и благоговейна гордост, и голяма скръб. Бащата на Вангели, разказваше той, е бил един от най-близките хора на Апостола, Енидже-Вардарското слънце. После сам станал войвода. Ходел е по тия планини. Тук е бил той, когато му се добило първо дете. В село мислели, че никой не му е казал и че сам не се грижи за това. Било неделен ден и щели да кръстят детето. И ето всички видели войводата да излиза от къщата си. Сърма и оръжие имало по него, той бил едър и снажен, с широка черна брада и дълги коси. Но тоя суров и страшен хайдутин бил сега кротък и нежен баща: той сам носел детето си, усмихнат и щастлив. След него няколко стари жени, а след тях пък, като ято соколи — момчетата му. Събрало се цяло село в черква. Обрядът се свършил. Тогава той се обърнал с детето в ръце към народа и казал: „Аз исках да имам син, за да бъде като баща си. Друга е била божията воля. Но Вангели ще бъде учителка. Аз искам и тя да служи на народа.“ И той излязъл и тръгнал към къщи, все така юначен и хубав, все така нежно усмихнат над детето. Мъдро вървели след него старите жени, а юнаците пиели вино из бакъри, пеели и стреляли с револверите си. Но наскоро той бил убит. Скръбта завела в гроба и майката.

— Вангели отрасна при мене — добави старецът. — Добра е, умна е, но е малко непокорна. Тя скита сама из планината. Свикнахме и. Знае всяка бука и всеки бор, гдето баща й е написал нещо с ножа си, знае всяка пътека, отгдето е минал, всяка скала, където е нощувал. Ходи, скита се, върне се в село и или плаче, или пее. Такава си е! Право каза, че знае пътя. Как да го не знае — всичко знае наоколо. Ама ако може, аз да ви заведа. Битка е, господине, няма ли да и се случи нещо, а?