Читать «Водачката» онлайн - страница 2

Между войниците от патрула те стояха като арестанти. На поздрава на офицерите госпожицата леко кимна с глава, но старецът изведнъж трепна н се оживи. Той се почувствува свободен, вгледа се в капитана и бързо тръгна към него. Някак смешно н непохватно, той правеше поклон след поклон, като държеше лявата си ръка постоянно върху сърцето. Лицето му беше цяло засмяно, но тъмните очила криеха очите му.

— Добре дошли! — завика той. — Добре дошли! Господине мой, добре дошли… братя! Наши братя, добре дошли! Ах, господи, жив бях да видя… Добре дошли! Я, какви юнаци, какви юнаци… Ах, господине, братко мой!

И преди някой да разбере какво мисли да прави, старецът падна на колене пред капитана, сграбчи края на шипелата му, притисна го до устните си н замълча. Когато подигна лицето си, то беше желто и обтегнато като на мъртвец и черните стъкла на очилата гледаха като големи разширени зеници. Редовете на войниците утихнаха. Учителката беше се обърнала и гледаше настрана.

Капитанът се наведе и изправи стареца.

— Стани, дядо, стани! — казваше му той. — Недей тъй, стар си. Кажи ни отгде си, с какво се занимаваш. Как се казваш, дядо?

— Аз? Наум. Наум се казвам. Ей го нашето село. Шетам в черквата. Християнин съм.

— Е, разбира се, християнин си — засмя се капитанът и погледна към учителката.

— А тая е Вангели — превари старецът, — Учителка ни беше. Щерка ми е. Не ми е щерка, ама тъй се вика. При мене е, пак щерка ми е.

Учителката се усмихна и не каза нищо. Но капитанът не искаше да се бави и обясни къде и за колко време иска да стигне още днес с ротата си. За това нему с потребен водач, който хубаво да знае пътя.

— Тая работа е много важна — каза той. — Сърбите не трябва да ни усетят. От това зависи всичко. Кажи ни сега, старче, знаеш ли пътя за Кулата? Можеш ли ни заведе там?

Дядо Наум тури пак ръка върху сърцето си.

— Мога, господине мой, мога. Знам пътя. На Кулата съм ходил. Мога, с вас като бъде, и накрай света. Мога, как да не мога. А момичето нека се върне.

Един от офицерите запита откъде върви пътят и дядо Наум се залови да разказва, като постоянно сочете с ръка. Но той беше все така разсеян и развълнуван, бъркаше се, противоречеше си и от всичко, което говореше, много малко се разбираше.

Капитанът слушаше отстрана стареца. Но явно беше, че е недоволен. Учителката се приближи до него.

— Оставете го — каза тя, като показа пренебрежително на стареца, — нали виждате какъв е. Пък и недовижда. Аз разбрах какво искате. Пътя зная добре и ще пи заведа.

— Но как така? Ще можете ли? Не забравяйте — воина е.

— Ами аз вчера бях на Кулата. Там има сърби. Но малко са. Близо бях, но не ме видяха. После ходих по-надалеч и гледах битката.

Капитанът слушаше учуден. Всичко това му се стори невероятно. Това момиче, което гледаше насмешливо и дяволито, като че искаше да се шегува. А работата съвсем не беше до шега. Мина му през ума и за ония хора, които са способни на всякаква измяна. Той реши да бъде предпазлив.