Читать «Виксън 03» онлайн - страница 61

На Мачита му стана забавно. Той метна куфарчето си на задната седалка и се настани до него.

— Мозамбикското консулство — съобщи той на агресивния шофьор.

Мъжът зад волана само докосна с пръсти фуражката си, включи таксовия апарат и потегли. Мачита се облегна назад и разсеяно се загледа през прозореца. Отключи веригата от китката си и я пъхна в куфарчето. Мозамбикският консул, настроен приятелски към АРА, разрешаваше на Мачита и неговите оперативни служители да идват и си отиват под прикритието на дипломатически куриери. След необходимото време на престой в консулството, където се радваха на великодушно гостоприемство, те се настаняваха в някой обикновен хотел и са залавяха с шпионската си работа.

В най-отдалеченото ъгълче на съзнанието на Мачита звънна предупредителен сигнал. Той изправи гръб и се вгледа навън през стъклото. Шофьорът не караше по прекия път за консулството, а навлизаше в оживения търговски център на Претория.

Мачита го потупа по рамото.

— Ей, приятел, аз не съм турист, за да ме развеждаш из града. Поеми по най-краткия път, ако искаш да си получиш полагаемото.

В отговор онзи само сви равнодушно рамене. След още няколко минути лавиране сред потока от коли, шофьорът отби към подземния паркинг под голям универсален магазин. Мачита нямаше нужда от силно развито шесто чувство, за да надуши клопка. Почувства езика си като изсъхнал сюнгер, сърцето му заби силно. Той отвори безшумно ключалките на куфарчето и измъкна автоматичен 38-калибров „Маузер“.

Шофьорът се спусна до най-ниското ниво на паркинга и спря пред най-отдалечената от входа стена. Обърна глава назад и върхът на носа му докосна цевта на оръжието.

Едва сега Мачита видя добре лицето на шофьора. Гладката тъмна кожа и чертите му бяха индиански — почти половин милион от тази раса живееха в Южна Африка. Мъжът запази спокойствие и се усмихна искрено. Нямаше и следа от уплаха, както очакваше Мачита.

— Мисля, че можем да приключим с театъра, майор Мачита — каза шофьорът. — Не сте в опасност.

Мачита стискаше здраво оръжието си. Не смееше да отмести поглед, за да огледа паркинга за тежковъоръжени мъже, за които беше сигурен, че са някъде наоколо.

— Каквото и да стане, и ти ще умреш заедно с мен — закани му се той.

— Много сте емоционален — отбеляза шофьорът. — Или по-точно глупав. Говори зле за човек с вашия занаят да реагира като хлапак, хванат да краде в магазин за бонбони.

— Престани да дрънкаш глупости, човече — сопна му се Мачита. — Що за номер е това?

Другият мъж се разсмя.

— Така говори истинският американски чернокож, какъвто сте вие. Люк Сампсън от Лос Анджелис, наричан още Чарли Лемат от Чикаго, наричан още майор Томас Мачита от АРА и бог знае още с какви други имена.

По гърба на Мачита пропълзяха ледени тръпки. Съзнанието му бясно търсеше отговори, отговори на въпросите: кой е шофьорът и откъде знае толкова много за него.