Читать «Виксън 03» онлайн - страница 48

Мирна отново презареди. Стъклото на единия от прозорците се разби и в тапета на стената до стола й изведнъж се появиха няколко дупки. Тя не почувства нито удар, нито болка. Сведе поглед и видя как синият плат на джинсите й започна да се обагря от кръв.

От горния етаж се разнесе силен гърмеж и Мирна разбра, че Джени стреля към двора с 44-калибровия магнум на капитана.

Следващият африканец действаше по-предпазливо. Той изстреля бързо няколко куршума иззад вратата и изчака малко, преди да влезе. Не чу ответна стрелба и тогава самоуверено пристъпи навътре. Куршумът от двуцевката отнесе лявата му ръка. Той загледа смаян падналия в краката му крайник, чиито пръсти продължаваха да помръдват. От празния му ръкав рукна кръв и закапа по килима. Все още като в транс войникът бавно падна на колене и застена тихо, чувствайки как жизнените сокове изтичат от тялото му.

На Мирна й беше трудно да борави с „Луцифер“ с една ръка. Три куршума от последния й нападател бяха раздробили костите на дясната й ръка от китката до лакътя. Всяко нейно движение беше забавено и тромаво. Новите патрони се изплъзваха между потните й пръсти и се търкулваха далеч от нея.

— Мамо?

Мирна вдигна глава. Джени стоеше на стълбите, в отпуснатата й ръка висеше револверът, върху предницата на блузата й червенееше голямо петно.

— Мамо… ранена съм.

Преди Мирна да отговори, друг мъж влезе в стаята. Джени се опита да вдигне револвера. Но го направи бавно и закъсня. Новодошлият стреля пръв. Момичето се строполи на стълбите и се затъркаля надолу като захвърлена парцалена кукла.

Мирна седеше като вцепенена и стискаше пушката. Кръвта й, която не спираше да тече, изцеждаше силата и замъгляваше полезрението й. Тя гледаше с празен поглед изправения пред нея мъж. Като през мъгла го видя как доближи върха на оръжието си на сантиметър от челото й.

— Простете ми — каза той.

— Защо… — промълви тя, — защо извършихте това ужасно нещо?

В студените му тъмни очи отговор нямаше. За Мирна цъфналите храсти отвън на верандата изригнаха с ярки цветове и миг след това потънаха в непрогледен мрак.

Сомала тръгна между труповете, оглеждайки потресен лицата, замръзнали завинаги с израз на шок и ужас. Войниците бяха застреляли най-безжалостно почти всички работници и семействата им. Може би само шепа хора бяха успели да избягат в гората. Фуражът в хамбара и машините под навеса бяха подпалени, оранжевите пламъци вече бълваха и от горните прозорци на къщата на Фокс.

Колко странно, помисли си Сомала. Войниците бяха почистили бойното поле от куршумите и бяха прибрали мъртъвците си тихо и кротко като призраци. Всичко бе извършено бързо и прецизно. Никаква паника не се долови и когато долетя далечният звук на приближаващите се хеликоптери на южноафриканските сили за отбрана. Нашествениците като че ли се бяха стопили в околните гъсталаци — бяха изчезнали пак тъй крадешком, както бяха дошли.

Сомала се върна в баобаба да вземе принадлежностите си и пое с тежки стъпки към селището. Мислеше единствено за това, че трябва да събере хората от секцията си и да ги върне в лагера през границата с Мозамбик. Не се обърна да погледне назад към труповете, пръснати из фермата. Не видя стичащите се отвсякъде лешояди. Не чу и изстрела от пистолет, чийто куршум разкъса плътта на гърба му.