Читать «Виксън 03» онлайн - страница 30

Основният му враг беше температурата на водата. Леденото налягане щеше да влияе драстично на концентрацията и движенията му. Телесната му температура скоро щеше да бъде понижена от студа и щеше да доведе издръжливостта му до краен предел, а оттам — в царството на преумората.

Видимостта не беше повече от два и половина метра, но този фактор не му пречеше. Указателният буй бе спуснат на сантиметри от потъналия самолет и Пит трябваше само да протегне ръка и да докосне металната повърхност. Преди да скочи във водата, се бе запитал какво ли чувство ще изпита, когато се гмурне дотук. Беше сигурен, че ще бъде обгърнат от пипалата на страха и мрачното предчувствие. Вместо това обаче сега го изпълни особеното чувство на добре свършена работа. Все едно че беше приключил едно дълго и изтощително пътуване.

Той се плъзна над двигателите, чиито лопати на витлата бяха изящно извити назад като венчелистчета на ирис. Ребрестите цилиндрови глави щяха завинаги да останат студени. Той подмина прозорците на пилотската кабина. Стъклата бяха напълно здрави, но така плътно наслоени с тиня, че нищо не можеше да се види вътре.

Пит обърна внимание, че е изразходвал почти две минути от дънния си престой. Той бързо зарита и стигна до разбития отвор във фюзелажа, вмъкна се през него и включи водолазното си фенерче.

Първите неща, които различиха очите му в потискащия сумрак, бяха големи сребристи касети. Стягащите ги ремъци се бяха скъсали от удара и те лежаха разхвърляни по пода на товарния отсек. Той внимателно ги заобиколи и се плъзна през вратата към пилотската кабина.

Четирите седалки бяха заети с по един скелет, всеки задържан в уродливата си поза от найлоновия предпазен колан. Костеливите пръсти на щурмана бяха свити като в юмрук, седящият зад приборното табло беше облегнат назад с килнат на една страна череп.

Пит продължи напред, изпълнен с нещо повече от страх и погнуса. Струята от въздушни мехурчета от регулатора му за дишане се издигаше нагоре и се загубваше в единия ъгъл на пилотската кабина. Това, което подсилваше зловещата гледка, беше фактът, че макар телата да бяха оголени до костите от плътта, дрехите им бяха останали. Леденостудената вода бе задържала процеса на гниене през тези десетилетия и бе запазила униформите на екипажа така, както в мига, когато всички са загинали.

Вторият пилот седеше изправен, с челюст, отворена вероятно за последен вик. Пилотът беше приведен напред, главата му почти се опираше в командното табло. От малкото му джобче се подаваше метална пластинка и Пит внимателно я издърпа и я набута в единия си ръкав. От джоба на пилотската седалка висеше винилова папка и Пит взе и нея.

Пак погледна часовника си и видя, че времето му изтича. Трябваше вече да се оттласне към повърхността и към дружелюбните лъчи на слънцето. Студът беше почнал да се просмуква в кръвта му и да замъглява съзнанието му. Беше готов да се закълне, че скелетите до един се бяха обърнали и го гледаха с празните орбити на черепите си.

Той бързо се изтегли заднешком от кокпита и точно когато се обръщаше, за да напусне товарната кабина, зърна кости на ходило зад една от касетите. Костите принадлежаха на скелет, завързан здраво с ремъци за дървената скара на пода. За разлика от останките на екипажа, по този скелет все още имаше останала плът. Пит с мъка потисна гаденето, надигнало се до гърлото му, и изучи от по-близо някога живия и дишащ мъж. Униформата му не беше тъмносиня като на Военновъздушните сили, а кафеникава като на някогашното армейско формено облекло. Той пребърка джобовете, но не намери нищо в тях.