Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 5

— „Трябва да имаш червена коса. Да си седмият син на седми син. Да се измиеш с вода, в която са се къпали феи.“ Това пък какво е? — Той вдигна поглед към Малчо, но дребното духче дори не го чу. То развълнувано сочеше долния край на страницата.

Илюстрацията беше хубава, времето я беше пощадило, не беше изтрита и се виждаше ясно — кръгъл камък с дупка в средата. Приличаше на пръстен.

— Камъкът ще ти открие онова, което крием ние! — викна Малчо, скочи от писалището на пода и се понесе към вратата на шкафа за бельо.

— Чакай! Нямаме време да търсим камънаци! — изкрещя Джерард след него, но не можа да го спре и хукна след него.

Глава втора

В която се предприемат няколко неща, а също и тест на камъка

Малчо тичаше през ливадата, като скачаше от сянка на сянка. Явно се страхуваше от някой и внимаваше този някой да не го забележи.

С гръб към мястото, където беше стоял Саймън, Мелъри все още размахваше шпага срещу стената на старата барака за карети. Докато тренираше, слушаше музика от уокмен. Джерард я приближи в гръб, дръпна слушалките на уокмена и ги свали от ушите й.

Мелъри се извърна рязко и допря острието на шпагата в гърдите му.

— Какво искаш?

— Гоблините отвлякоха Саймън!

— Голбините? Саймън? — Мелъри огледа ливадата.

— Хайде, бързо! Да не губим бреме! Ще съжалява, който дреме! — нервно изписука Малчо. От вълнение гласът му беше станал тънък като на щурец.

— Тръгвай, Мелъри! — Джерард дръпна сестра си към бараката за каретите, където вече ги чакаше малкото духче. — Тръгвай, преди да хванат и нас!

— Саймън! — развика се Мелъри. — Саймън, къде си?

— Млъквай! — сграбчи я Джерард, издърпа я в бараката и затвори вратата. — Не викай, ще те чуят!

— Кой ще ме чуе? — ококори се Мелъри. — Гоблините? Ти добре ли си?

Досега двамата не бяха влизали в бараката. Вътре миришеше на газ и мухъл. В единия ъгъл имаше стара черна карета, покрита с брезент. Бяха запазени и няколко прегради, в които много, много отдавна бяха връзвали конете. Покрай стените минаваха рафтове, отрупани с метални кутии и стъкленици, наполовина пълни с кафеникави и жълти течности. До едната стена бяха струпани купчини сандъци и кожени вързопи.

Малчо скочи върху кутия с боя и посочи сандъците.

— Търсете бързо! Хайде! Да се стягаме! Дойдат ли, веднага трябва да избягаме!

— Да кажем, че ви вярвам, че Саймън е отвлечен от гоблини. Какво общо обаче има това с тези боклуци? — не мирясваше Мелъри. — Защо ще ровим в тях?

— Ето затова! — каза Джерард, извади книгата и тикна пръст в илюстрацията с камъка. — Търсим този камък.

— Страхотно! — възкликна подигравателно Мелъри. — Веднага ще го открием в този хаос.

— Моля те, побързай! Не говори, а просто побързай! — помоли Джерард.

В първия вързоп имаше седло, юзди, няколко гребена и разни други пособия за коне. Следващия сандък отвориха заедно, като си помагаха.

Сандъкът беше пълен със стари, ръждясали сечива. После попаднаха на няколко сандъка, натъпкани със съдове, увити в мръсни кърпи и покривки.