Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 3

Мелъри излезе. Предишният й отбор беше с големи амбиции, но амбициите на отбора в новото училище минаваха всички граници. Мелъри тренираше всяка свободна минута. Хобито й се превръщаше в мания.

— Качвам се в библиотеката на Артър — каза Джерард и тръгна към стълбите.

— Преди това ми помогни да намеря Тибс — обади се Саймън. — Досега чаках да се прибереш, за да я потърсим. Длъжен си…

— Нищо не съм длъжен! — ядоса се Джерард и затича нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

В коридора на втория етаж той отвори вратите на шкафа за бельо и влезе в него. Зад купчините пожълтели от нафталина чаршафи беше скрита вратата към тайната стая на къщата.

Стаята беше сумрачна, слабо осветена от един-единствен прозорец и изпълнена със застояла миризма на прах. Стените й бяха покрити с рафтове с книги, чиито страници се ронеха от старост. Едната половина на стаята беше заета от голямо писалище, затрупано с купчини стари листове и стъкленици. Това беше библиотеката на прапрачичо Артър, любимото място на Джерард.

Той се обърна и погледна портрета до шкафа. Чичо Артър Спайдъруик сякаш го наблюдаваше с присвити очи, скрити зад малките кръгли стъкла на очилата. Не беше много стар, но тънките му устни бяха стиснати здраво, а той самият изглеждаше скован и скучен. Въобще не приличаше на човек, който вярва в съществуването на феи и духове.

Джерард издърпа първото чекмедже в лявата част на писалището и измъкна голяма книга, завита в скъсан плат: „Книга за духовете. Пълен справочник на Артър Спайдъруик за фантастичните същества, които ни заобикалят“. Беше намерил книгата само преди няколко седмици, но вече мислеше за нея като за своя. През повечето време я носеше със себе си, понякога дори я слагаше под възглавницата и едва тогава заспиваше. Щеше му се да я носи и в училище, но се страхуваше, че някой може да му я вземе.

Нещо в стената изшумоля.

— Малчо? Ти ли си! — тихо попита Джерард.

Никой не отговори. Никога не беше сигурен дали богъртът Малчо — домашният дух, е някъде наоколо.

Джерард сложи книгата до своята последна рисунка — портрет на баща му. Никой, дори и Саймън, не знаеше, че Джерард рисува. Не беше особено добър и всъщност рисуваше ужасно, но записките в справочника за духове се придружаваха с илюстрации и за да ги води по правилата, Джерард трябваше да се научи да рисува. След днешното унижение в училище обаче, след подигравките заради рисунката на трола, той не искаше да рисува повече. Честно казано, дори му се щеше да разкъса на парченца портрета на баща си.

— Наоколо мирише на опасност, усещам аз на козина ухание, не зяпай като жаба глупава, пази се с повече внимание! — изръмжа дрезгав глас почти в ухото му.

Джерард се обърна. На лавицата на библиотеката, на нивото на очите му, стоеше и го гледаше мургаво човече. Ризата му беше с кукленски размери, носеше панталони, ушити от къс чорап. Човечето се държеше за двоен конец висящ отгоре, а на най-високата лавица проблясваше сребърна игла, през която конецът беше прокаран като въже на алпинист.