Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 2

Глава първа

В която изчезва една котка, но не само тя, а и други неща

Последният автобус остави Джерард Грейс в началото на неговата улица и замина. Оттук Джерард се изкачваше по склона на хълма, за да стигне до разнебитената стара къща на имението Спайдъруик. Семейството му щеше да живее в нея, докато майка му намери нещо по-добро или докато леля му Лусинда Спайдъруик излезе от лудницата и поиска да й освободят мрачната семейна съборетина.

Дребните камъчета на алеята към къщата изглеждаха жалки на фона на златножълтите листа на дърветата край разкривената входна врата на имението.

Джерард въздъхна тежко. Учебната година току-що бе започнала, а вече го наказаха да стои в училище след часовете. Не беше вярно, че не се опитва да се разбира с останалите деца. Напротив, опитваше се, но нищо не се получаваше. Така беше и днес, но виновен беше не той, а учителката. Докато тя говореше, той наистина рисуваше трол, но въпреки това слушаше внимателно. А дори и да не слушаше, учителката не трябваше да показва рисунката му на целия клас, защото след това децата го скъсаха от подигравки. Джерард побесня, грабна тетрадката на едно от момчетата и преди да се усети, я разкъса на парченца.

Надявал се бе, че в това училище нещата ще потръгнат, но след развода на родителите му всичко вървеше от зле на по-зле — той кипваше много лесно и правеше скандал след скандал…

Джерард влезе в кухнята. Саймън, неговият брат близнак, седеше унило до голямата стара дъбова маса, а пред него се мъдреше недокосната чиния с мляко. Когато Джерард влезе, той вдигна глава:

— Виждал ли си Тибс?

— Не. Току-що се прибирам — Джерард отиде до хладилника и отпи голяма глътка ябълков сок. Беше толкова студен, че го заболя гърлото.

— А не я ли видя някъде навън? — попита отново Саймън. — Къде ли не я търсих, но никъде я няма.

Джерард поклати глава. Глупавата котка на Саймън изобщо не го интересуваше. Тя беше просто последното попълнение в менажерията на брат му — още една досадна животинка, която ще иска да бъде галена, хранена и да скача на коленете му, точно когато е най-зает.

Джерард не можеше да разбере защо двамата със Саймън са толкова различни. Близнаците във филмите и книгите имаха удивителни способности, например само с поглед се разбираха какво мисли другият. В живота обаче най-голямото им постижение за еднаквост беше да носят панталони с един и същи размер.

Мислите му прекъсна сестра им Мелъри, която се спусна по стълбите с гръм и трясък. Влачеше след себе си голям сак, от който стърчаха дръжките на няколко саби.

— Ти си куку, Джерард! — извика Мелъри, метна сака на рамо и тръгна към задната врата. — Защо трябваше пак да се биеш? Май ти харесва да те държат в училище след часовете, а? Добре че този път се е разминало, без да чупиш носове…

— Не казвай на мама, Мел! — помоли Джерард.

Мелъри сви рамене.

— Както искаш. Но и да кажа, и да не кажа, рано или късно тя ще научи.