Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 8

В края на полянката между корените на огромен габър ромолеше ручейче, така че вода нямаше да ни липсва.

— Ще останем тук тази вечер — решително каза Миралисса.

Алистан кимна. Откакто влязохме в гората, той изцяло беше отстъпил командването и във всичко се подчиняваше на Миралисса и Еграсса. Това, което не можеше да се отрече на милорд Плъх, беше разумът. Графът прекрасно разбираше, че елфите знаят за гората много повече от него и трябва да се вслушва в техните думи и предложения. Тоест знаеше кога да пусне юздите от ръцете си.

— Еграсса, обеща ни песен — напомни след вечерята Кли-кли.

— Хайде по-добре да спим — прозя се Халас. — Вече е нощ.

Гномът признаваше единствено песните на своя народ. Нещо от рода на „С чук по брадвата“ или „Песен на лудите миньори“. Всичко останало му беше абсолютно безинтересно.

— Нищо подобно! — отчаяно запротестира гоблинът.

— Халас, имаш още часове да будуваш тази нощ — припомни Змиорката на гнома. — Така че не лягай, така или иначе няма да се наспиш.

— А, не позна! Първата стража е твоя и на Фенерджията, ние с Делер сме чак през втората половина на нощта, така че ще успея.

Халас легна на хълбок и веднага, без да обръща внимание на другите, захърка.

— Е, ще чуем ли песента? — полюбопитства Мумр, на когото Миралисса тъкмо свали шевовете от челото.

Благодарение шаманството на елфийката вместо груб и грозен, минаващият през челото на Фенерджията белег беше розов и едва забележим.

— Ще я чуете, нали обещах — отговори Еграсса. — Просто за тази песен е нужна музика.

— Какъв е проблемът? Аз нали имам свирка! — Фенерджията бръкна в раницата за инструмента си.

— Боя се, че за тази песен е нужна по-нежна музика — отхвърли предложението му елфът. — А и твоята свирка е много шумна. Момент.

Еграсса пъргаво се изправи, пристъпи към своята раница и извади от нея дървена плочка, не по-голяма от длан. На нея бяха опънати тънки и едва забележими в мрака сребристи струни.

— Какво е това? — полюбопитства Делер.

— Г’дал — отвърна на въпроса на джуджето Миралисса. — Еграсса обича да свири на него през свободното си време.

Еграсса обича да свири? Което не знаех, не знаех! Най-малкото не бях забелязал тази странност на елфа по време на нашето пътуване.

Грубите пръсти на тъмния изненадващо ловко пробягаха по тънките струни и странният инструмент издаде тих напевен звук. Еграсса продължи да гали струните и мелодията заля заспалата поляна.

— Имайте предвид, че по принцип тази легенда трябва да се пее на оркски. Така че сега няма да е толкова красива — предупреди Еграсса и запя:

Златните стрели елфите почитат, Орките бронза признават, Гора Златна и Черна гора, Студена е песента на клоните. Елфите с краля начело дошли, Орките ги водел Аргад, И един срещу друг, очи в очи, Ръката с краля стоят. „Това е нашата гора — казал кралят. — Върнете се, приятели, Кожата на орките няма да остане цяла, Ако в кожата стрела стърчи!“ „Думите няма да ти заместят бойците — Отвърнал му Ръката: — Моите са две хиляди, а твоите — Двеста нямат дори! Твърдостта на остриетата решава съдбата, Бронзът ще господства тук! Ще вземем плячка, ще вземем гората, Златото е мек метал!“ Елдониесса, елфийският крал, Дълго и странно мълчал, После усмихнал се кралят на врага И показал своя колчан. „А къде са стрелите — попитал Аргад. — Нима се предаваш?“ Засмял се кралят: — „Мечтай си, Ръка! Но жалко за мечтите ти! Чуваш ли, Аргад, роговете? Прах ботушите вдигат, Идват хората, облечени в брони, И вашето време идва! Обичате бронза? Той е по-здрав — Самата истина каза, Ръка… Но златото е по-добро. Златото от стрелите Замених за силата на хората.“ Стояли орките, вдигнали щитове, Сгъстили своя строй, Мълчал Ръката, с лице потъмняло, А усмихвал се кралят. „Ти си глупав елф. — Думите на Аргад Режели като меч. — Наистина ли вярваш, че след като се разправиш с нас, Хората ще те пощадят?!“ … Ревяла яростта, гърмял металът, Острие намирало острие… Аргад, получил дванайсет рани, Паднал. И да стане не могъл. Над него навел се елфийският крал: „Ръка, защо мълчиш?“ „Благодаря, кралю, но хубаво ми е да лежа, Златото е мек метал. Ще кажа малко, а смъртта ще добави Цената на моите думи: Дори да си слаб, а врагът — силен — По-добре е сам да защитаваш своя дом!“ — Приключил, очи изцъклил… И замрял — да диша забравил. „Сбогом, Ръка на орките — казал кралят. — Но как да разбирам твоите думи?“ „Тежка битка — казал човекът. Загубих много от моите, Орките са упорити, а бронза сече го, Уви, не всеки метал.“ „Благодарни сме — отвърнал кралят. Няма да забравим услугата…“ „За вас сме слуги? — попитал човекът. Отговори ми, елфийски приятелю! Наемникът добър е, когато трябва да коли, Плячкосва и граби… Когато е до теб, кучето и то Чест по-голяма отдава!“ „Платихме ви!“ „И ние се бихме!“ „Какво искате тогава? Още пари? Добре, ето ви! Не сме толкова стиснати!“ Ухилил се тогава войникът-човек, С насмешка на елфа той казал: „Няма нужда. Ще вземем всичко. Златото е мек метал.“