Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 25
Алексей Юрьевич Пехов
Кли-кли подскачаше пред мен, раницата го блъскаше в гърба и късокракият гоблин едва успяваше да следва темпото на Еграсса. От време на време тихичко изскимтяваше. Отначало си помислих, че така си диша от усилието, но после осъзнах: Кли-кли скимтеше от страх. Тогава се изплаших и аз. Силно.
— Кли-кли! — извиках му. — Веднага си дай раницата, ще ти е по-леко да вървиш!
Шутът ме погледна. Сините очи бяха изпълнени с първичен животински ужас. Трябваше да повторя предложението си два пъти, преди да осъзнае какво искам от него. След което веднага ми подаде малката раничка с вещите си.
— Какво става? — попитах го аз.
— Флейта! — изписка шутът.
— Каква, да я отнесе мракът, флейта?!
— Просто върви по-бързо, става ли?
И това беше всичко.
А после чух това. Чух го и в първата секунда дори не повярвах, че такова нещо е възможно. Тишината беше разкъсана от чист кристален звук на флейта. Едва доловим звук. Разстоянието до неизвестния флейтист, излязъл да посвири в нощната гора, беше доста голямо. Флейтата толкова неочаквано беше разцепила покоя на нощта, че аз спрях като вкопан и миг по-късно Делер се блъсна в мен.
— Размърдай се, Гарет, ако искаш да живееш! Не знам какво е това зад нас, но чувствам, че от него нищо приятно не можем да очакваме!
Еграсса премина в бяг. Отново се раздаде звукът на флейтата, но сега беше много по-близо от последния път, и тогава разбрах кой приближава към нас. Само едно същество издаваше звуци, толкова приличащи на флейта. Орките бяха нарекли това чудовище Ужасната флейта или Х’сан’кор.
— Спаси ни нас всичките, Сагот! — изтръгна се от гърдите ми.
— Това е малко вероятно! Просто тичай, Гарет!
И ние хукнахме. Всеки път трелите се чуваха все по-близо и по-силно. Звуците на флейта ни пришпорваха не по-лошо от боен камшик. Каквато и да беше тази твар, с чието име ни плашеха нощем като деца, със сигурност бягаше много по-бързо от нас.
— Аз… мислех… че… те… всички… отдавна… са… измрели… или… са… измислица — задъхано изхриптя Фенерджията.
Мумр хвърли раницата си, сега му остана само биргризена. Но от всички най-тежко му беше на Алистан Маркауз. Накрая капитанът на гвардията не издържа, хвърли шлема настрани, после щита, накрая дойде ред и на малкия боздуган. От оръжията на Алистан Маркауз останаха само меч и кама.
— Както… виждаш… не… всички… — отвърна Кли-кли на Мумр. — Този… е доста… жив… и гладен. Той… не е… измислица…
— Защо… бягаме? — изпъшках аз. Още три минути такова тичане и ще се разпадна на хиляди малки Гаретчета.
— За… да… не… ни… изяде… глупако! Чакаме… кога… Миралисса… ще направи заклинанието!
„Дано да е по-скоро! — помислих си аз. — Сагот, ако ме чуваш, накарай я да побърза!“
Дърветата се сляха в тъмна проблясваща маса. Светът се сви до тясната пътечка, гърбът на Кли-кли, хриптенето, изтръгващо се от гърдите ми, мърморенето на Миралисса и воплите на излезлия да ловува Х’сан’кор. Потта се стичаше в очите, косата ми залепна за челото, идваше ми да спра, да падна и да умра на място. Но всички бягаха и не ми оставаше нищо друго, освен да бягам с тях.