Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 23

Колкото по-дълбоко навлизахме в Червената местност, толкова по-напрегната ставаше тишината. Нямаше ги привичният шепот на вятъра, шумоленето на клоните, писъците на нощните птици, звуците на нощните насекоми. Никаква светлина… дори горски духове не се виждаха. Единствено звуците на нашите стъпки тихо се разнасяха в нощта. Гората сякаш умираше, тишината потискаше и предизвикваше смътна тревога. Дори лунната светлина стана някак нежива и покриваше всичко с мъртвешка ръка.

Отзад долетя тихо изсъскване на оръжие, излизащо от ножница. Обърнах се. Милорд Алистан крачеше с изваден меч, лицето на графа беше мрачно и напрегнато.

— Не ми хар-р-рес-сва тази тишина — разтегляйки думата, прошепна Кли-кли, докато притеснено се оглеждаше на всички страни.

— Тишината още никого не е убила.

— Не ми говори, Гарет, много даже убива — отвърна нашият всезнайко.

В следващия половин час не си казахме нито дума. Всеки се вслушваше в разлялото се из Червената местност мълчание, надявайки се да улови какъвто и да е друг звук освен този, предизвикан от стъпките ни. Винаги е така. Никога не обръщаш внимание на постоянните звуци. Винаги ги приемаш като нещо подразбиращо се от самосебе си. Там чурулика птичка, там щурец скрибуца, тук шумолят листа. Но веднага щом изчезнат обичайните за ухото звуци и настъпи пълна, БЕЗМЪЛВНА тишина, ти осъзнаваш колко ти липсват всички тези постоянни и понякога ненужни чуруликания и скрибуцания.

— Дойдохме — прошепна Халас през стиснати зъби и хвана по-здраво бойната си мотика.

Пътечката стигаше до мост, който изглеждаше толкова стар, колкото и град Чу. Не бих се учудил, ако са го правили същите строители, построили и града. Но за разлика от града, мостът се оказа цял. Каменен, дълъг тридесет и широк два ярда. По него спокойно можеха да вървят едновременно двама души рамо до рамо. От двете страни, на височината на кръста, имаше правоъгълни греди, играещи ролята на парапет. На всеки пет ярда от перилата се издигаха колони, които стигаха на височина два човешки ръста. Вероятно по-рано са държали покрива на моста (сега го нямаше). А може никога да не е имало покрив и колоните да са били създадени просто за красота.

Мостът свързваше двете страни на някакво дере или пролом. Не знам как точно да го нарека, но стръмните му брегове рязко се спускаха в тъмнината и потъваха в издигащата се от невидимото в момента дъно сребърна мъгла.

— Тук е сърцето на Червената местност — съобщи ни Кли-кли.

— Ние по моста ли ще минаваме? Нещо не ми вдъхва особено доверие.

— Не се притеснявайте, милорд Алистан, мостът е по-здрав от скала, стоял е тук не едно хилядолетие — успокои капитана на гвардията Миралисса. — Ще продължим веднага.