Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 22

Отрядът се придвижваше бързо и скоро идолите на град Чу, гледащи с укор гърбовете ни, останаха далеч назад. Пътечката криволичеше, като ту се появяваше, ту пак се губеше в храстите край нас. Час по-късно тя напълно изчезна и ние трябваше да се провираме през гъста елхова гора. Клоните им хищнически се протягаха към нашите лица, наложи се да се прикриваме с ръце и да се сгъваме на две. Докато лазех из тези бодливи и не много гостоприемни дървета, успях да прокълна всичко, за което се сетих. Мумр, който сега вървеше пред мен, изруга още по-цветисто и от мен. Змиорката твърде бързо беше пуснал клона и той удари Фенерджията по лицето. Не само аз въздъхнах с облекчение, когато пътечката се появи отново между дърветата.

Този път тръгнахме надолу и скоро елховата гора се смени с широколистна. Сега крачехме по ниски хълмове, обрасли с кленове и цъфнали храсти червен херминиум. Сигурно на слънчева светлина малките червени цветчета на храстите щяха да изглеждат като капчици кръв, но сега те, както и цялата гора, бяха сребърни от луната.

Минахме по брега на езеро, в чиято черна вода се отразяваха луната и звездите, изкачихме се по поредния хълм, после пак се спуснахме, прескачайки забързани по техните си работи потоци. Тук червения херминиум беше много по-голям, отколкото при езерото, и растеше накъдето и да отправях поглед, измествайки другите храсти и дори дърветата.

— Виж, все пак има един, който е останал — промърмори Кли-кли зад гърба ми.

— За какво говориш? — полюбопитствах аз.

— Ето го там, горският дух, между стеблата на червения херминиум, виждаш ли как светят очите му? А флинито каза, че са се махнали от Червената местност.

— Значи вече вървим през Червената местност?

— А ти къде мислиш, че сме? На улица Искра ли? — реагира доста враждебно Кли-кли. — Естествено, че сме в Червената местност.

— Нещо не е много червена, май пак се обърка, Кли-кли — недоверчиво се подсмихна Фенерджията.

— Отвори си очите, Мумр, сега е нощ! През деня, особено в началото на септември, тук всичко е червено от цветовете на херминиума.

— Това място сякаш не е по-различно от всяко друго — подкрепих аз Фенерджията.

— Глупаци! — нацупи се шутът и престана да разговаря с нас.

Тази нощ гоблинът не беше в настроение. По мое мнение прекалено се изнервяше от тази Червена местност.

Аз не усещах нищо, а и Валдер мълчеше. Вярно, той не се беше обаждал откакто сънувах затвора на Господаря. Може би най-сетне мъртвият архимаг ме е оставил на мира и си е отишъл? Ха! Надеждата за такъв изход беше много малка.

Кой е Валдер? Май вече ви казах. Валдер е магьосник, за съжаление починал заради Рога на дъгата още преди няколко века, но който се беше вселил в главата ми. Както и да е, това е дълга история, може би някой ден ще напиша мемоари и тогава ще узнаете всички подробности.

Пътечката се плъзгаше под краката, гърбът на Фенерджията се мержелееше пред мен. Крачка, крачка и пак крачка. Колко ли стотици крачки съм направил, откакто напуснахме руините на град Чу? Нощта отдавна беше преполовена, звездите плуваха в небето, луната светеше все по-ярко и по-ярко. Цялата гора беше залята с червени херминиуми, растяха едва ли не под всеки златолист. Изглеждаше, сякаш нямат край. Но най-много ни тормозеше киселият мирис, излъчван от тях. Вонята досадно проникваше през носа и за час и половина от нея главата направо щеше да се пръсне от болка и зверски ти се приисква да кихаш.