Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 18

— И за местността няма смисъл да се притесняваме прекалено много — Миралисса затъкна с’каша зад гърба си. — Горските духове може да са го напуснали по стотици различни причини. Да се надяваме на най-доброто.

— И да очакваме най-лошото — измърморих тихо под нос, но елфийката като че ли все пак ме чу.

— Кли-кли — гласът на Делер беше много тих, но погледът на джуджето не предвещаваше нищо добро за гоблина. — Какво си направил с шапката ми?

Гоблинът намери за най-добре да се скрие зад гърба ми. Винаги беше така — прави си номерата, а после Гарет го отнася.

Глава 2

Червената местност

— Какво е било тук преди, Кли-кли?

— Не виждаш ли руините? Град, разбира се!

Ние с гоблина лежахме, скрити зад купчина покрити с мъх сиви камъни. До нас се извисяваше висока колона от същия сив камък, който, както и целият град Чу, беше обрасъл с тъмен, плътен мъх. Между стволовете на златолисти и кедри се издигаха руините на древния град. Тук колона, там стена, малко по-нататък, до храсталака вълчи ягоди, арка с древни руни, още по-далече — огромно здание с пропаднал купол. И така докъдето стига поглед. Руините израстваха направо от мекия като килим мъх, изцяло покрити него, задушаваха се сред папратите и остролистите, умираха под корените на могъщите златолисти. Вероятно някога този град е бил велик и прекрасен, но от предишното му величие бяха останали само призраците на миналото. Сега беше просто мъртъв, прояден от времето камък.

— Наясно съм, че не е село. Питам що за град е бил?

— Аз откъде да знам? — сви рамене шутът. — Тези руини помнят заминаването на огрите в Безлюдните земи и пристигането на орки и елфи в Сиала. Не знам кой е живял тук в онези времена. Но повярвай ми, Чу е много красив. Е, или е бил много красив.

— Ти и тук ли си идвал?

— Не, разбира се. Просто Чу не е единственият изоставен град в Заграбия. Близо до мястото, където живее моето племе, има един, който много прилича на този тук. Наричаме го град Бу. Той е много по-добре запазен от Чу.

Свечеряваше се, слънцето потъваше зад хоризонта и вече не всички лъчи можеха да проникнат през клоните на дърветата. В гората стана сумрачно. Преместих миниатюрния си арбалет по-близо и за стотен път проверих дали е зареден. За голяма моя радост и за голямо неудовлетворение на Кли-кли, Алистан Маркауз ни остави тук, докато останалите се справят с орките. И съвсем правилно! Крадецът и шутът не са създадени за битки и сражения. Гоблинът имаше различно мнение, но след като помърмори малко, все пак реши да остане с мен.

— Кра-а-а! Кра-а-а! Кра-ра-ра!

Крясъкът на птиците се понесе като призрак над руините, отразяваше се в стените и нарушаваше покоя на това изоставено място. За миг над стърчащите колони и над дърветата блесна синкав отблясък от заклинание, създадено на около двеста ярда оттук. Блесна и изчезна, отстъпвайки място на обичайната тишина на мъртвия град.

— Започнаха — каза Кли-кли и се надигна. — Това е работа на Миралисса.

— Нищо не чувам.

— Така е по-добре. Означава, че и други няма да чуят нищо. Ще чакаме.