Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 64

— Не знам как мога да те наранявам точно сега, Роуан — каза той. — Не знам, наистина.

— Майкъл…

— Не, остави ме да довърша. Знам какво ти се е случило. Знам какво е направил той. И не мога да повярвам, че те обвинявам, че ти се ядосвам, че те наранявам така. Не знам как мога да го правя!

— Недей, Майкъл, недей или ще ме разплачеш.

— Роуан, аз го убих — рече той шепнешком, както повечето хора говорят за смъртта. — Убих го и все пак това не е достатъчно! Аз… аз…

— Не, не казвай нищо повече. Прости ми, Майкъл, прости ми заради себе си и заради мен. Прости ми. — Тя се наведе напред и го целуна. Остави го без дъх нарочно, за да не може да говори. И този път, когато той я прегърна, тя усети старата нежност, старата сгряваща топлина, огромната сладост, която я караше да се чувства защитена, както когато правиха любов за първи път.

Сигурно имаше нещо по-хубаво от това да потъне в прегръдките му сега, от това да бъде близо до него. Сигурно имаше, но тя не можеше да си представи какво е — със сигурност не беше силата на страстта. Нея също я имаше, за да й се наслаждават отново и отново, но това, което изпитваше сега, не бе познала с никое друго същество на тази земя!

Накрая той се отдръпна, събра ръцете й в своите, целуна ги и я озари с момчешката си усмивка — една от онези усмивки, които тя смяташе, че няма да види отново. После примигна и каза с пресекващ глас:

— Ти наистина още ме обичаш, нали, скъпа?

— Да — отвърна тя. — Явно съм се научила как става и ще ме държи до гроб. Ела с мен навън, под дъба. Искам да постоя при тях за малко. Не знам защо. Ние с теб сме единствените, които знаем, че те са там заедно.

Измъкнаха се през задното стълбище и минаха през кухнята. Охранителят при басейна само им кимна. В двора бе тъмно. Спряха до металната масичка и Роуан се притисна към Майкъл, сякаш за да намери опора. „Да, сега е така, но после ще ме намразиш отново — помисли си тя. — Да, ще ме намразиш.“

Целуна го по косата, по бузата, потърка чело в наболата му брада. Чувстваше дъха му, дълбок и мощен.

„Ще ме намразиш — помисли си отново. — Но кой друг би могъл да открие убийците на Аарън?“

Пет

Самолетът се приземи на летището в Единбург в 11 вечерта. Аш дремеше, долепил лице до прозореца. Видя фаровете на колите, които се приближаваха към тях — все черни немски лимузини, които щяха да го отведат заедно с малкия му антураж по тесните пътища към Донелайт. Вече никой не яздеше дотам и Аш бе доволен от това, не защото не обичаше ездата през опасните планини, а защото искаше да стигне там възможно най-бързо.

Съвременният живот го бе направил нетърпелив. Колко пъти досега бе тръгвал към Донелайт, решен да види отново мястото на най-трагичните си загуби и да преосмисли съдбата си отново? Понякога пътят до Англия и оттам за Шотландия му отнемаше години. Друг път стигаше само за няколко месеца.