Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 66

Нечий глас го стресна — младата жена говореше по вътрешната уредба.

— Господин Аш, обадих се в странноприемницата. Приготвят се за пристигането ни. Искате ли да спрем за нещо преди това?

— Не, искам да идем направо там, Лесли. По-добре се завий с одеялото, пътят е дълъг. — И той затвори очи. Но сънят не идваше. Това бе едно от онези пътувания, които щеше да изживее миг подир миг, щеше да усети всяка дупка по неравния път.

Е, защо да не помисли за циганина тогава — за слабото му тъмно лице, за блясъка на белите му зъби — зъби на съвременен мъж. Вероятно беше богат. Богат циганин. И вещицата беше богата — това бе станало ясно по време на разговора. Той мислено посегна към копчето на бялата й блузка. Отвори я, за да види гърдите й. Показаха се розови зърна и той докосна сините венички, които трябваше да личат под кожата. Въздъхна и дъхът му излезе със свистене, през зъби. Той обърна глава настрани. Желанието бе така болезнено, че го отхвърли назад, към възглавницата. Отново усети аромата на горите и долината, който циганинът бе донесъл със себе си.

— Юри — прошепна той, обърна мислено младия мъж към себе си и го целуна по устата.

Това също беше изгаряща мъка. Изправи се на седалката, наклони се напред и облегна лакти на коленете си. Закри лицето си с ръце.

— Малко музика, Аш — каза той тихо и отново се отпусна назад. Опря глава на прозореца. Очите му бяха разширени, опитваше се да види нещо през ужасното черно стъкло.

Започна да си тананика тихичко, с фалцет, една песничка, която никой освен Самюъл не можеше да знае.

Беше два часът, когато каза на шофьора да спре. Не можеше да продължи. Отвъд тъмното стъкло се промъкваше светът, който бе дошъл да види. Не можеше да чака повече.

— Почти стигнахме, сър.

— Зная. До града остават само няколко мили. Ще караш право натам. Ще спреш в странноприемницата и ще ме чакаш. А сега се обади на охраната в колата зад нас и им кажи да те последват. Аз ще продължа сам оттук.

Не изчака неизбежните протести.

Слезе от колата и затръшна вратата, преди шофьорът да успее да заобиколи. Махна му леко за довиждане и тръгна бързо по края на шосето, към гъстата студена гора.

Вятърът вече не беше толкова силен. Луната, впримчена от облаци, излъчваше постоянно сияние. Той усети как го обгръща ароматът на шотландските борове, на черната земя под краката му, на дръзката остра ранна пролетна трева, която тъпчеше, и лекото ухание на цветя.

Кората на дърветата бе приятна на допир.

Той вървя дълго в тъмното. От време на време се препъваше и се опираше на някой дънер, за да не падне. Не спря дори да си поеме дъх. Познаваше този склон. Познаваше звездите горе, макар и облаците да се опитваха да ги скрият.

Това звездно небе събуди в него странно, болезнено чувство. Той спря чак на билото. Дългите му крака пулсираха леко от болка. Но тук, на това свещено място, което за него бе най-важното място на света, той си спомни времето, когато краката нямаше да го заболят, когато можеше да изкачи на бегом този склон, на подскоци.