Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 53

— Може да искат да го нарежат на парченца — рече Аш. — Може и да искат да го бодат с игли, за да видят дали ще вика.

— Да, в това има смисъл — каза Юри. — Някакъв външен заговор. Ренегати и аутсайдери. Но аз съм уморен. Искам да поспя в легло. Изобщо не зная защо ви наговорих толкова ужасни неща.

— А аз знам — каза джуджето. — Приятелят ти е мъртъв. А аз не бях там, за да го спася.

— Ти ли уби онзи, който се е опитал да те убие? — обърна се Аш към Юри.

Отговори Самюъл:

— Не, аз го убих. Не нарочно, наистина. Блъснах го от скалата, защото иначе щеше да стреля още веднъж по циганина. Трябва да призная, че не съм наясно защо го направих, та тогава с Юри не се познавахме. Просто видях човек да се цели в друг човек. Тялото на онзи е още в долината. Искаш ли да го намериш? Твърде възможно е малките хора да не са го преместили оттам.

— Да, възможно е — рече Аш.

Юри не каза нищо. Знаеше, че е трябвало да открие трупа на нападателя си. Трябваше да го огледа, да потърси документи, да установи самоличността му. Но тогава това просто не беше възможно, той бе ранен, а теренът бе ужасен. Тялото сигурно бе изгубено завинаги в пустошта на Донелайт, а малките хора нямаше да си направят труда да го погребат.

Малките хора.

Дори след като падна, той не откъсна очи от малките мъже в малката тревиста долчинка под него — те танцуваха като сбирщина уродливи съвременни румпелщилскиновци. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха факлите им.

Щом отвори очи, видя Самюъл, своя спасител, с кобур и пистолет, с така мършаво и старо лице, че приличаше на плетеница от дървесни клони. Тогава си помисли, че джуджето ще го убие. Прииска му се да се обади на Аарън. Малките хора. Той ги беше видял…

— Да, групата е извън средите на Таламаска — каза Аш, откъсна го от нежеланото видение и го върна в салона. — Не е вътрешна работа.

„Талтош, помисли си Юри, аз виждам талтош. Стоя в стая с това същество, което е талтош.“

Ако честта на ордена не бе опетнена, ако болката в рамото не му напомняше всеки миг за насилието и предателството, объркало живота му, колко ли невероятно щеше да е това събитие — да види талтош. Но пък каква цена бе платил за това. Аарън му беше казал, че винаги има цена. А сега той вече никога, никога нямаше да може да разговаря за това с него.

Самюъл заговори малко кисело:

— Откъде знаеш, че не е вътрешна работа?

Сега изглеждаше съвсем различен от онази нощ, когато седеше до огъня, облечен с къс кожен елек и бричове и приличаше на крастава жаба, докато броеше патроните си и ги зареждаше в патрондаша, пиеше уиски и постоянно предлагаше от него на Юри. Юри никога не се бе напивал. Но все пак алкохолът помагаше, нали?