Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 299

— И съжаляваш ли?

— Не, как бих могъл?

— Забрави за всичко, Аш. Сериозно ти казвам, забрави. Забрави за талтоша, който дойде в долината. Забрави за онези вещици. Забрави, че имаш нужда да обичаш някого. Това е невъзможно. Страхувам се. Страхувам се какво можеш да направиш сега. Моделът е твърде познат.

— Какъв модел? — попита тихо Аш.

— Ти ще разрушиш всичко — компанията, корпорацията „Играчки безброй“ или „Кукли за милиони“, както и да се казва. Ще изпаднеш в апатия. Ще изоставиш всичко. Ще заминеш някъде и всичко, което си изградил, ще се разпадне без теб. Вече си го правил. А тогава, тогава ще бъдеш изгубен, точно като мен, и в някоя студена зимна вечер — защо го правиш винаги в разгара на зимата, не знам — ще дойдеш в долината да ме търсиш.

— Но сега всичко това е по-важно за мен, Самюъл — каза Аш. — Важно е поради много причини.

— Заради парковете, дърветата, градините, децата — каза малкият мъж.

Аш не отговори.

— Помисли за всички, които зависят от теб, Аш — каза Самюъл, като поднови проповедта си. — Помисли за всички хора, които изработват, продават, купуват и обичат твоите кукли. Това може донякъде да бъде заместител за душевното ни равновесие, не мислиш ли — да виждаме как други интелигентни и чувстващи същества зависят от нас.

— Не, не може да бъде заместител на душевно равновесие, Самюъл — каза Аш. — Това е заместител на щастието.

— Добре, така да бъде. Само не чакай твоите вещици да дойдат при теб отново и, за бога, никога не ги търси на тяхна територия. Ще видиш страх в очите им, ако те зърнат да стоиш насред градината им.

— Много си сигурен в това.

— Да, сигурен съм. Аш, ти им каза всичко. Защо го стори? Може би, ако не го бе направил, те нямаше да се страхуват от теб.

— Не разбирам за какво говориш.

— А Юри и Таламаска? Те ще започнат да те безпокоят.

— Не, няма.

— Но онези вещици не са твои приятели.

— Защо не престанеш да го повтаряш?

— Защото знам, че не са. Знам, че тяхното любопитство и почуда скоро ще се превърнат в страх. Аш, та това е все същото клише — та те са просто хора.

Аш наведе глава и извърна поглед — към прозореца и снега, към минувачите, прегърбили се срещу вятъра.

— Ашлар, знам това — продължи Самюъл, — защото самият аз съм изгнаник. Ти също си такъв. Погледни множеството, което върви по улицата. Помисли си само как всеки от тях осъжда мнозина други като изгнаници, като „различни“. Ние сме чудовища, приятелю. И винаги сме били такива. Сега е настъпил техният час. За тях самото ни съществуване е повод за притеснение. — Той изпи остатъка от питието си.

— И затова ти отиваш при приятелите си в долината.

— Аз ги ненавиждам и ти го знаеш. Но долината няма да е наша още дълго. Отивам там по сантиментални причини. И не е само заради Таламаска и онези шестнайсет учени джентълмени, които скоро ще дойдат със своите касетофони и ще ме умоляват да изрецитирам всичко, което знам, в странноприемницата. Там е пълно и с археолози, които разкопават катедралата на свети Ашлар. Съвременният свят разкрива това място. И защо? Заради твоите проклети вещици.