Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 300

— Не можеш да ги обвиняваш за това, нито пък мен, и ти го знаеш.

— Накрая ще се наложи да си намерим някое по-отдалечено местенце и друга легенда, която да ни пази. Но те не са мои приятели, не си мисли такова нещо. Не са.

Аш само кимна.

Храната бе сервирана — голяма салата за дребосъка и паста за Аш. В чашите имаше вино. То миришеше някак много странно.

— Твърде пиян съм, за да ям — каза Самюъл.

— Ще те разбера, ако си тръгнеш — каза Аш меко. — Щом си длъжен да го направиш, тогава вероятно трябва да го сториш.

Настъпи кратка тишина и малкият човек вдигна вилицата и започна да поглъща салатата, като я тъпчеше яростно в устата си. Парченца от храната падаха по чинията въпреки неговите старания. Като стържеше шумно с вилицата, той обра и последната маслина, последното сиренце, маруля. После отпи няколко големи глътки минерална вода.

— Е, сега мога да пийна още малко — рече накрая.

Аш изсумтя тихо — звук, който можеше да мине за смях, ако не бе толкова тъжен.

Самюъл се смъкна от стола и взе куфара си. Пристъпи към Аш и го прегърна през врата. Аш го целуна бързо по бузата, леко отвратен от грубата му кожа, но решен да не го покаже за нищо на света.

— Ще се върнеш ли скоро? — попита той.

— Не. Но ще се видим — каза Самюъл. — Грижи се за кучето ми. Много е обидчиво.

— Що го имам предвид.

— И се отдай на работата!

— Че на какво друго?

— Обичам те.

И Самюъл се заклатушка между масите, между хората, седнали около тях, и онези, които вече ставаха да си тръгват. Между гърбовете и лактите, които го притискаха от всички страни. Излезе през входната врата и мина покрай витрината. Снегът вече бе покрил косата му и рунтавите му вежди и бе оставил влажни петна по раменете му.

Малкият човек вдигна ръка за сбогом, после отмина и тълпата го погълна.

Аш взе чашата с мляко и я изпи на един дъх. Остави няколко банкноти под чинията си, взря се в храната, сякаш й казваше довиждане, и излезе от ресторанта. Тръгна по Седмо авеню, брулен от вятъра.

Когато влезе в спалнята си високо над улиците на града, Ремик го чакаше.

— Простудили сте се, сър.

— Нима? — измърмори Аш. Търпеливо позволи на Ремик да свали копринения му блейзър и крещящия шал. Облече сатенен халат, подплатен с вълна, взе кърпата, която Ремик му подаде, и попи влагата от лицето и косата си.

— Вашите приятели са пристигнали благополучно в Ню Орлиънс, сър — каза Ремик, докато смъкваше мокрите му чорапи и му обуваше сухи така сръчно, че пръстите му едва докосваха кожата на Аш. — Обадиха се точно след като излязохте. Самолетът вече лети обратно. Ще кацне след двайсетина минути.

Аш кимна. Кожените му чехли също бяха подплатени. Нямаше представа дали са нови. Не си спомняше. Като че ли изведнъж бе забравил всички дребни подробности. Умът му бе ужасяващо изпразнен от мисли и той почувства с пълна сила самотата и пустотата в своя дом.

Ремик вървеше като призрак към дрешника.

„Наемаме най-ненатрапчивите хора, а после те не могат да ни донесат утеха“, помисли си Аш. Онова, което предпочитаме, не може да ни спаси.

— Къде е младата Лесли, Ремик? Тук ли е?