Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 297

— Хайде, казвай — каза Аш под нос. — Значи заминаваш, връщаш се в Англия.

— Знаеше, че ще си тръгна, не ми се стои тук. Винаги съм мислил, че ще е прекрасно, а после ми омръзва. Искам да си ида у дома. Искам да си ида в долината, преди онези глупаци от Таламаска да са нахлули в нея.

— Не биха го направили — каза Аш. — Надявах се, че ще останеш още малко. — Сам се удиви на самообладанието си. — Надявах се, че ще поговорим за някои неща…

— Ти се разплака, когато се сбогува с онези човеци, нали?

— Не, защо ме питаш подобно нещо? — попита Аш. — Да не си решил да се скараме, преди да тръгнеш?

— Защо им се довери на тези вещици? Ето, келнерът чака. Хапни нещо.

Аш посочи в менюто обикновена паста, каквато винаги си поръчваше на такива места. Изчака сервитьорът да се отдалечи, преди да продължи:

— А ако ти не се беше напил, ако не беше през цялото време със замаяна глава, нямаше да ми задаваш този въпрос.

— Вещиците Мейфеър. Знам какво представляват те. Юри ми разказа всичко за тях. В треската си той каза доста неща. Аш, не ставай глупав отново. Не очаквай от тези хора да те обичат.

— Думите ти нямат смисъл — каза Аш. — И никога не са имали. Те са просто фонов шум, с който съм свикнал.

Келнерът донесе минерална вода, мляко и чаши.

— Нещо не си в настроение — отбеляза Самюъл и даде знак на сервитьора да му донесе още една чаша уиски. Чисто уиски, личеше по миризмата. — И това не е по моя вина. — Самюъл се прегърби пак в стола си. — Виж, приятелю, само се опитвам да те предупредя. Нека го кажа по друг начин — не обиквай тези двамата.

— Нали знаеш, че ако продължиш с тази лекция, може да изгубя търпение.

Дребосъкът се изсмя — гърлен, тътнещ смях — но дори гънките кожа над очите му показваха, че никак не му е весело.

— Виж, това може да ме задържи още час-два в Ню Йорк — рече Самюъл. — Гледката вероятно ще си струва.

Аш не отговори. Беше изключително важно да не казва нещо необмислено, не и сега, не и пред Самюъл, пред никого. През целия си дълъг живот бе вярвал в това, но периодично му се налагаше да си го припомня.

След миг той каза:

— И кого трябва да обичам? — Изрече го възможно най-меко. — Радвам се, че си тръгваш. Искам да кажа… искам да кажа, че ще съм доволен, когато този неприятен разговор свърши.

— Аш, изобщо не биваше да се сближаваш с тях, нито да им казваш каквото и да било. И как можа да пуснеш онзи циганин да се върне в Таламаска?

— Юри? И какво трябваше да сторя според теб? Как можех да го спра да се върне там?

— Трябваше да го примамиш в Ню Йорк, да му дадеш някаква работа или нещо такова. Животът на този човек е съсипан, а ти го изпрати там да пише мемоарите си за всичко, което се случи. Господи, та той можеше да стане твой компаньон.