Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 296

Не, не искаше да бъде сам. Единственият проблем беше, че трябваше да се облече така, че да не бъде забелязван и да се предпази от ледения вятър, но не го направи. Хората се взираха във високия мъж с тъмна вълниста коса, който носеше виолетов копринен блейзър в такова време. А шалът му беше жълт.

Колко безразсъдно от негова страна да се облече с тези явно неподходящи за снега дрехи и да хукне по улиците.

Но вече ги беше облякъл, когато Ремик му донесе новината, че Самюъл си е събрал нещата и е заминал. Щял да го чака в „Тратория“. Оставял и булдога си, който щял да е неговото куче в Ню Йорк, ако Аш няма нищо против. (Защо Аш би имал нещо против куче, което се лигави и хърка, но пък Ремик и младата Лесли щяха да са онези, които ще понесат това бреме. Сега Лесли беше постоянно присъствие в офисите и личните помещения в кулата.) Самюъл щял да си вземе друго куче в Англия.

В „Тратория“ вече бе претъпкано, виждаше се през витрината. По извития бар и около малките масички бе пълно с хора.

Но Самюъл бе там, както бе обещал. Пушеше малка цигара (той също ги убиваше жестоко като Майкъл), пиеше уиски от малка дебела чаша и го гледаше.

Аш почука на прозореца.

Малкият мъж му направи знак да влезе и поклати глава. Беше се издокарал в съвсем нов стил — сако от туид, чисто нова риза и обувки, които лъщяха като огледало. Имаше дори чифт кафяви кожени ръкавици, които лежаха като две призрачни ръце на масата.

Беше невъзможно да се разгадае що за емоция се крие зад гънките и бръчките по лицето на Самюъл. Но пък изисканото му облекло говореше за нещо по-различно от неразбираемата пиянска мелодрама, траяла през последните четирийсет и осем часа.

Слава богу, че Майкъл бе намерил Самюъл за много забавен. Всъщност едната нощ те се напиха заедно под масата, като си разказваха шеги, докато Роуан и Аш само се усмихваха снизходително. Накрая тя и той останаха сами с ужасното чувство, че ако си легнат заедно, ще загубят повече, отколкото биха спечелили. Освен ако Аш не решеше да мисли единствено за себе си.

Но той не беше такъв.

„Не ми е присъщо и да бъда сам“, помисли си той. До чашата на Самюъл видя кожен куфар. Той заминаваше.

Аш си проби внимателно път през навалицата, като кимна на Самюъл и посочи към него на портиера, за да му покаже, че го очакват.

Студът веднага изчезна, обгърна го топъл въздух и глъчката на стотици гласове, звънтене на посуда и тропот на крака. Естествено неколцина се обърнаха да го погледнат, но най-прекрасното на всяка ресторантска тълпа в Ню Йорк бе, че тук хората бяха по-оживени, отколкото на всяко друго място, и крайно съсредоточени в разговорите си. Всички срещи изглеждаха жизненоважни; храната се поглъщаше за минути; лицата излъчваха увлечение, ако не към партньора, то поне към все по-засилващото се темпо на вечерта.

Разбира се, всички видяха как високият мъж с вбесяващата виолетова дреха сяда срещу най-дребния човек в заведението — набит малък мъж с официални дрехи. Но те видяха това само с крайчеца на окото си или с едно мимолетно движение на главата, така рязко, че би могло да нарани гръбначния им стълб. И то без да пропускат и секунда от собствения си разговор. Масата на Самюъл беше точно до витрината, но явно хората по улицата бяха още по-умели в тайното наблюдение от тези в топлия ресторант.