Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 294

Вратите се затвориха. Вятърът виеше в шахтата, също като вятъра в планините вероятно. Воят звучеше като в гигантски комин, докато кабината се носеше надолу. Тя искаше да се свие и да се свлече на пода, да остане безчувствена, да забрави за всичко, да се откаже от борбата, просто да потъне в мрака.

Нямаше вече какво да се каже, нямаше повече мисли. Нямаше какво да се узнае. Трябваше да я хвана за ръка, трябваше да я задържа. Толкова лесно бе да я задържа, да я притисна към гърдите си, моята скъпа Емалет.

А всички онези мечти, заради които избяга с него — за клетки, които никой смъртен не е виждал, за тайни, които се крият във всяка фибра на плътта, чиято мистерия се предоставя от готови да помогнат ръце, от устни, готови да се притиснат до стерилното стъкло, от капки кръв, дадени само с леко смръщване. Всякакви изследвания, направени без никакво усилие, за да разкажат нова история за ново чудо, за ново начало — всичко това щеше да е възможно с нея! Кротко женско създание, което никога не би наранило смъртен, лесно за контролиране, лесно за обгрижване.

Вратите се отвориха. Куклите чакаха. Златистата светлина на града нахлуваше през стотиците високи прозорци, пленена от квадрати и правоъгълници сияещо стъкло. А куклите, куклите чакаха и гледаха с вдигнати ръце. Всяка малка устичка бе извита като за поздрав. Малките пръстчета бяха замръзнали неподвижно в тишината.

Роуан тръгна покрай куклите, обхождаше коридор след коридор. Очите им бяха като катраненочерни дупки в пространството. Копчетата проблясваха. Куклите бяха тихи, куклите бяха търпеливи, куклите бяха внимателни.

Ето ни пак при Брю, кралицата на куклите, голямата студена порцеланова принцеса с бадемовидните очи и розовите кръгли бузи. Веждите й са застинали в почуда. Какво се опитваше да разбере? Безкрайният парад на всички тези движещи се същества, които идваха да я видят?

Съживи се. Поне за миг се съживи. Бъди моя. Бъди топла. Бъди жива.

Стани изпод дървото в тъмното и тръгни отново, сякаш смъртта е само част от приказка, която може да бъде изличена, сякаш онези фатални секунди могат да бъдат отменени навеки. Не се препъвай в храстите. Внимавай.

Ето, хвани ръцете ми.

Ръцете се разпериха под хладното стъкло на витрината. Челото се притисна към нея. Светлината рисуваше две месечини в очите й. Дългата коса от мохер падаше гладка и тежка по копринената рокля, сякаш бе попила влагата на земята, влагата на пръстта в гроба.

Къде беше ключът? Дали той не го носеше на верижка на врата си? Не можеше да си спомни. Копнееше да отвори вратата и да прегърне куклата. Да я притисне силно към гърдите си.

Какво става, когато скръбта е толкова силна, когато блокира всички мисли, чувства, надежди, мечти?

Накрая идва изтощение. Тялото иска отново да заспи, ляга и си почива. Нищо не се променя. Куклата се взира, както се взират всички кукли. А земята разяжда погребаното в нея, както винаги. Но някаква умора завладява душата и изглежда възможно да отложиш риданието, да отложиш мъката, да отложиш смъртта и да легнеш долу при тях, да приключиш най-сетне. Защото само тогава вината ще си отиде — когато и ти си мъртъв като тях.