Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 290

— Кой знае, Ашлар Прокълнати — изврещя той. — Може пък от наша жена да се роди твоя достойна дъщеря! Ела при нас; ние имаме много малки женички, готови да те забавляват. Помисли само — дъщеря на Твое Кралско Величество! И тогава високите хора отново ще управляват тази земя!

Аз се обърнах и хукнах между дърветата, не спрях, докато не изминах прохода и не се озовах на главния път.

Разбира се, Ейкън Дръм казваше истината. Не бях открил жена от моя вид в цяла Шотландия. А именно това бях търсил.

И това щях да търся още векове.

Но в онази студена утрин не вярвах, че вече няма да видя женски талтош с плодовита утроба. О, колко често в началото на скиталчествата си бях срещал жени-талтоши и се бях отвръщал от тях. От страх да не стана баща на нов талтош, който да страда на този странен свят и да мечтае за сладката прегръдка на изгубената земя.

А къде бяха те сега, къде бяха тези великолепни красавици?

Стари, белокоси и лишени от миризма бях срещал много пъти и щях да ги срещам отново. Тези създания — диви и изгубени, или пък отдали се на магьоснически занимания — ме даряваха единствено с непорочни целувки.

По тъмните градски улици веднъж долових много силна миризма, която ме влуди, защото не успях да открия меката потайна плът, която я излъчваше.

Много пъти бях примамвал в леглото си човешки жени. Понякога ги предупреждавах за опасността от моите прегръдки, но друг път не го правех — защото вярвах, че жената е достатъчно силна, за да износи моето дете.

Бях прекосил целия свят, в буквалния смисъл на думата, за да търся някоя мистериозна, вечно млада жена с изумителен ръст и спомени от древни времена, която посреща мъжете със сладки усмивки, но не може да износи техните деца.

И всеки път се оказваше, че тя е или човек, или изобщо не съществува.

Или закъснявах, или се озовавах на грешното място, или пък моята красавица се бе споминала от болест преди много години. Или война бе опустошила града и никой не знаеше какво е станало с нея.

Нима винаги щеше да е така?

Още се разказваха истории за гиганти, високи, красиви и надарени.

Сигурно не всички бяха изчезнали! Какво ли бе станало с онези, които избягаха от долината? Нима не се бе родил и един див женски талтош от човешки родители?

Сигурно някъде, в дебрите на шотландските гори или пък в джунглите на Перу, или в снежните полета на Русия, в добре укрепена каменна кула живее семейство талтоши или цял клан. Жената и мъжът пазят своите книги, споделят спомените си, играят заедно, любят се, но пристъпват към акта на зачатие със старото страхопочитание.

Не е възможно всички от моя вид да са изчезнали.

Светът е огромен, светът е безкраен. Сигурен съм, че не съм последният талтош. Сигурен съм, че не това означаваха ужасните думи на Джанет, че ще скитам през времето, вечно сам и бездетен.

Е, вече знаете моята история.

Мога да ви разкажа още много — за странстванията ми из различни земи, за занаятите, с които се захващах; мога да ви разкажа за малцината мъжки талтоши, които срещах през годините, за историите, които чух за създания от моя вид, живели в някое измислено селце.