Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 289

— О, да, разбирам — отвърнах аз и му благодарих.

Не чаках чак до службата на сутринта, за да видя странния висок свещеник.

Долових миризмата му още щом наближих до ризницата. А когато той влезе вътре, долови моята. Стояхме и се взирахме един в друг.

В очите му съзрях старата кротост и доброта, устните му бяха меки, а кожата свежа и съвършена като на бебе. Нима наистина бе роден от човешки същества, от две мощни вещици вероятно? Вярваше ли в своята съдба?

Роден знаещ и помнещ, да, и слава богу, че се бе родил в подходящото време, за да помни подходящата битка и подходящото място. А сега се бе отдал на призванието, което ни бе натрапвано от стотици години.

Той се приближи към мен. Искаше да ми каже нещо. Вероятно не вярваше на очите си, че вижда същество като него самия.

— Отче — започнах аз на латински, за да може да ми отговори. — Нима наистина си роден от човешки майка и баща?

— А как иначе? — попита той ужасен. — Ако искаш, иди при родителите ми. Питай ги. — Изведнъж пребледня и започна да трепери.

— Отче, има ли такава като теб сред жените? — попитах го аз.

— Не, не! — извика той. Едва се сдържаше да не избяга от мен. — Братко, откъде идваш? — попита ме. — Тук можеш да потърсиш божията прошка за греховете си, каквито и да са те.

— Значи никога не си виждал жена от своя вид?

Той поклати глава.

— Братко, аз съм избран от Господ. Избран от свети Ашлар.

Сведе глава и аз видях, че по бузите му избива руменина. Явно смяташе гордостта в думите си за греховна.

— Сбогом тогава — казах аз и си тръгнах.

Излязох от града и поех към каменния кръг. Пях старите песни, въртях се като обезумял на вятъра, а после поех към гората.

Зазоряваше се, когато започнах да се катеря по хълма към пещерата. Гората около нея бе все така мрачна и страховита, както преди петстотин години. Но не бе останала никаква следа от къщата на вещицата!

И в раждащото се студено утро, което предвещаваше настъпването на зимата, аз чух един глас да ме вика:

— Ашлар!

Обърнах се и огледах мрачната гора.

— Ашлар Прокълнатия, виждам те!

— Ти ли си, Ейкън Дръм? — извиках аз и чух злобния му смях. Малките хора се криеха сред клоните на дърветата. Виждах жестоките им дребни личица.

— Тук няма висока красавица за теб, Ашлар — изкрещя Ейкън Дръм. — И никога няма да има. Вече не остана никой от твоите, от вещиците се раждат единствено хленчещи свещеници, които падат на колене, щом чуят нашите гайди. Ето! Ела. Вземи си малка невеста, сладка сбръчкана хубавица, и виж що за чудо ще създадеш! Бъди благодарен и на това — каквото дал Господ!

Те започнаха да бият барабаните си. Запяха грозни, зловещи песни, които обаче ми бяха някак познати. После завиха и гайдите. Та това бяха старите песни, старите песни, на които ние ги бяхме научили!