Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 286

Изведнъж притъмня и малката свещ угасна. Джанет помаха леко за сбогом, усмихна се отново и изчезна.

Думите й се запечатаха в съзнанието ми като изсечени на камък от свещения кръг. И аз ги видях, запазих ги за вечността, дори след като забравих гласа й напълно.

В пещерата бе пълен мрак. Аз изкрещях и затърсих с ръка свещта. Бързо се изправих и видях в края на тунела светлината на огъня, който гореше в малката хижа.

Избърсах очи, завладян от любов към Джанет, от ужасно объркване, от копнеж и болка, и забързах към малката топла къщурка, където заварих червенокосата вещица още в леглото.

За миг ми се стори, че това е Джанет! Но не нежният дух, който ме бе погледнал с любящи очи и бе изпял стиховете, обещаващи някакво опрощение.

А изгорената Джанет, обзетата от смъртна агония жена, с лумнала в пламъци коса, с тлеещи кости. В болката си тя бе извила гръб и се опитваше да ме достигне. Аз изкрещях и посегнах да я избавя от пламъците. И в този мит… тя отново се превърна във вещицата, в червенокосата жена, която ме бе вкарала в леглото си и ми бе дала да пия онази отвара.

Беше мъртва, бледа и спокойна в смъртта. Набраната й пола беше прогизнала от кръв. Нейната малка хижа се бе превърнала в гробница, а огънят й — в огън на надгробно бдение.

Аз се прекръстих.

И избягах оттам.

Но не успях да открия коня си в тъмната гора, като от време на време чувах смеховете на малките хора. Накрая, останал без дъх, изплашен от видението, от клетвите и проклятията, които чувах, аз се обърнах срещу тях и ги предизвиках да се приближат, да се бият. В следващия миг бях напълно обграден. Извадих меча си, посякох двама и другите хукнаха да бягат. Но не и преди да разкъсат и свалят от гърба ми зелената туника. Отмъкнаха и кожения ми колан заедно с малкото ми вещи. Конят ми също беше изчезнал.

Тези разбойници ми бяха оставили единствено меча. Не тръгнах да ги преследвам.

Поех към главния път, воден от инстинкта си и от звездите, както само талтошите могат. Когато луната изгря, вече се бях отдалечил на юг от родната земя.

Не се обърнах да погледна за последно Донелайт.

Наистина отидох в земята на лятото, както я наричахме — в Гластънбъри. Застанах на свещения хълм, където Йосиф беше забил своята тояга. Измих ръцете си в Кладенеца на Граала. Пих от водите му. После прекосих Европа, за да ида при папа Григорий в руините на Рим. Отидох чак до Византия и накрая до Светите земи.

Но дълго преди пътят да ме отведе в двореца на папа Григорий, сред печалните останки на римските езически храмове, моята мисия вече се бе променила. Аз вече не бях свещеник. Аз бях скиталец, търсач, учен.

Мога да ви разкажа хиляди истории от онези времена, включително и историята за моята среща с Отците от Таламаска. Но не мога да твърдя, че познавам тяхната история. Знам за тях каквото знаете вие и онова, което Гордън и неговите помощници са открили.