Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 285

Изкачвах се все по-нагоре в мрака, като опипвах с ръка стената от пръст. Накрая стигнах до една студена кухина, откъдето в далечината видях да се процежда светлина от външния свят. Намирах се над главния вход към пещерата.

Продължих нагоре, като държах лампата пред себе си. Изведнъж спрях със сепване, защото видях празните очи на черепи да се взират в мен. Редица след редица от черепи! Някои бяха толкова стари, че почти се бяха разпаднали на прах.

Това сигурно е било някаква гробница, реших аз. Явно тук са погребвали само главите на мъртвите, защото са смятали, че духовете ще говорят чрез тях.

Казах си да не се поддавам на глупави страхове, но изведнъж се почувствах странно отпаднал.

— От отварата е — прошепнах на себе си. — Ще седна да си почина.

Така и направих. Облегнах се на стената вляво и се загледах към голямата кухина, в която стотиците маски на смъртта се хилеха зловещо пред мен.

Грубата свещ падна от ръката ми, но не изгасна. Изтърколи се в калта и когато се опитах да я достигна, не можах.

Щом вдигнах поглед нагоре, видях моята Джанет.

Идваше към мен през кухината с черепите. Вървеше съвсем бавно, сякаш не беше наяве, а насън.

— Но аз съм буден — казах на глас.

Видях я да кима и да се усмихва. Спря пред малката свещ.

Беше облечена със същата роба, с която бе изгорена на кладата. И аз с ужас видях, че коприната е почерняла и прогорена от огъня, а през дупките се виждаше бяла кожа. Дългата руса коса също бе опърлена и почерняла по краищата. Лицето, ръцете и босите крака на Джанет бяха изцапани с пепел. И все пак тя бе пред мен, жива.

— Какво става, Джанет? — попитах я аз. — Какво ще ми кажеш сега?

— О, а какво ще кажеш ти на мен, мой обични кралю? Аз те последвах от големия кръг в равнината до Донелайт, а ти ме унищожи.

— Не ме проклинай, моля те — отвърнах аз и се надигнах на колене. — Дай ми това, което ще помогне на всички ни! Аз търсех пътя на любовта, но той се оказа път към разрухата.

Изведнъж изражението й се промени, стана някак объркано и напрегнато, усмивката й изчезна. Тя хвана ръката ми и заговори, сякаш разкриваше общата ни тайна:

— Ще откриеш ли друг рай, господарю мой? — попита тя. — Ще построиш ли друг монумент като онзи, който издигна в равнината? Или пък ще създадеш танц, така прост и грациозен, че всички хора на света да могат да го танцуват?

— Танц, да, бих могъл да създам танц. И ще направим най-големия жив кръг.

— А ще създадеш ли песен, така сладка, че да няма мъж или жена, които да й устоят?

— Да — отвърнах аз. — И ще я пеем вечно.

Лицето й просветна и устните й се разтвориха. А после, с леко изумено изражение, добави:

— Тогава чуй моите думи.

Аз заплаках.

Тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча и занарежда някакъв стих или песен на бързия език на талтошите:

„Твоята мисия е обречена, пътят ти е дълъг. Суровата ти зима тепърва предстои. Горчивите времена ще се превърнат в мит. Спомените ще изгубят смисъл. Но когато тя протегне към тебе ръце, молещи за опрощение, не се свени от туй, що земята ще роди, разорана от вятъра и дъждовете. Семената ще покълнат, листата ще се раззеленят, ще разцъфнат клони на мъртви дървета, които силни мъже искаха да изкоренят. Кръгът, танцът и песента ще са ключът към рая на небесата. Порядките, що могъщите презряха, ще са тяхната сетна благословия.“