Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 283

Беше женски, много тих и като че го долавях от всички посоки. Чух го да казва:

— Ашлар, чаках те.

Обърнах се и се огледах. Мракът беше страховит. Сигурно е някоя жена от малките хора, казах си, иска да ме прелъсти. Отново се обърнах да продължа пътя си, но пак чух гласа, нежен като целувка:

— Ашлар, кралю на Донелайт, чакам те.

Погледнах към малката хижа, чиито светлинки блещукаха в мрака. Там стоеше някаква жена. Косата й бе червена, а кожата съвсем бледа. Беше човек. Вещица. От нея се долавяше слаба вещерска миризма, която можеше да означава, че във вените й тече кръв на талтош, но можеше и да не е така.

Трябваше да продължа по пътя си. Знаех го. Вещиците създаваха единствено неприятности. Но тази жена бе толкова красива, а и в тъмното много ми заприлича на моята изгубена Джанет.

Тя тръгна към мен и аз видях, че има зелените очи на Джанет, прав нос и уста като изваяна от мрамор. Имаше същите малки и кръгли гърди и дълга изящна шия. А да не забравяме и красивата червена коса, която винаги е била най-прелъстителна за талтошите.

— Какво искаш? — попитах я аз.

— Да живееш с мен — каза тя. — Ела в моя дом. Каня те.

— Ти си глупачка — отвърнах. — Знаеш какъв съм. Ще легна с теб и ти ще умреш.

— Не — каза тя. — Не и аз. — Засмя се като толкова много вещици преди нея. — Аз ще родя гигант от теб.

Поклатих глава.

— Върви си по пътя и бъди благодарна, че не се изкушавам лесно. Ти си много красива. Друг талтош нямаше да устои. Има ли кой да те защитава тук?

— Ела — настоя тя. — Ела в моята къща. — Приближи се още и на слабите лъчи здрачна светлина, които се процеждаха между клоните, аз видях красивите й бели зъби, гърдите, които изпъваха тънката дантелена блуза, и кожения колан, пристегнал силно талията й.

Е, нищо няма да стане, ако просто легна с нея и целуна гърдите й, рекох си. Но после? Та тя беше вещица. Как изобщо можах да допусна подобна мисъл?

— Ашлар — рече тя. — Всички знаем твоята история. Знаем, че ти си кралят, който предаде своя народ. Нима не искаш да попиташ духовете в пещерата как можеш да бъдеш опростен?

— Опростен ли? Само Христос може да опрости греховете ми, дете — отвърнах аз. — А сега ще тръгвам.

— А Христос има ли сила да отмени проклятието на Джанет?

— Не ме дразни повече — сопнах се аз. Исках я и колкото повече се ядосвах, толкова по-малко ме беше грижа какво ще стане с нея.

— Ела с мен — настоя тя отново. — Изпий отварата, която приготвих на огъня, а после иди в пещерата, за да видиш духовете, които знаят всичко.

Тя се приближи до коня и докосна ръката ми. Желанието ми нарастваше. Тя имаше пронизващите очи на вещица, като че душата на самата Джанет гледаше през тях.

Още не бях взел решение какво да направя, когато тя ми помогна да сляза от коня и тръгнахме заедно през гъстата гора.

Малката хижа изглеждаше страховито. Нямаше прозорци. Над огъня висеше котле на дълга кука. Леглото обаче беше чисто и покрито с красиво бродирана завивка.

— Подготвено за крал — каза тя.

Огледах се и видях отворена врата точно срещу онази, през която бяхме влезли.