Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 281

— Само не заспивай на волана — каза Мери Джейн. — Опиши ни пак този Ашлар. Винаги ли е все същият. Имам предвид и в двата кръга, в двете епохи?

— Мисля, че ще се разплача. Още чувам музиката. Трябва да потанцуваме, когато стигнем там.

— Къде?

— На Първа улица, където и да е. В долината. В равнината. Трябва да танцуваме в кръг. Ще ви покажа и ще ви изпея песните. Знаете ли? С моя народ са се случвали ужасни беди! Смъртта, страданието са станали нещо обичайно. Само най-умелите са оцелявали. Те са успявали да разберат какво представляват хората. Останалите сме слепи.

— Само той ли имаше име?

— Не, но него го познаваха всички, всички. Той привличаше като магнит чувствата на останалите. Не искам да…

— Успокой се — каза Мона. — Когато стигнем, ще напишеш всичко на спокойствие. Имаме цели два дни, преди те да се върнат.

— И коя ще бъда аз този път?

— Аз знам коя си — каза Мона. — Знаех коя си още докато беше в мен. Ти си мен самата, мен и Майкъл, и още нещо, нещо могъщо и удивително, част от всички останали вещици.

— Говори, скъпа — каза Мери Джейн. — Разкажи ни за него и останалите, които са правили малки кукли от варовик. Искам да чуя как са заравяли куклите под камъните. Помниш ли какво ни каза?

— Мисля, че да. Тези кукли имаха гърди и пениси.

— Така ли, не си го споменавала.

— Те бяха свещени. Но цялата тази болка сигурно е имала някакъв смисъл, трябва да има изкупление за нея… Искам спомените да си отидат, но не и преди да извлека всичко ценно от тях. Мери Джейн, моля те, сладурано, вземи една салфетка и ми избърши очите. Казвах го само за протокола — това е поток на съзнанието. Ние завличахме дългия камък в равнината. Всички танцуваха и пееха около него много дълго време, а после започваха да правят скеле от трупите, за да изправим камъка. Всички носеха своите кукли. Не се различаваха много — всяка кукла приличаше на останалите. Ох, спи ми се. И съм гладна. Искам да танцувам. Ашлар призовава всички към внимание.

— Още петнайсет минути и ще сме пред задната порта — каза Мери Джейн. — Така че си дръж красивите зъркели отворени.

— И не казвай и дума на охраната — настоя Мона. — Аз ще се оправя с тях. Какво друго си спомняш? Те са закарали камъка в равнината. Как се казваше тя? Кажи я на вашия език.

— Ашлар я наричаше просто „равната земя“ или „сигурната земя“. Ако го изрека правилно, ще ви прозвучи просто като свирукане. Но всички знаят за тези камъни. Сигурна съм. И баща ми знае за тях, дори ги е виждал. Господи, мислите ли, че има друга като мен в целия свят? Не мислите ли, че трябва да има? Друг като мен, освен онези нещастници, погребани под дървото? Не може да съм единствената, не може!

— Успокой се, скъпа — каза Мери Джейн. — Има много време, ще разберем.