Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 280

— Просто сме изплашени, разбери! — обади се Мери Джейн. — Ако завием сега, можем да се върнем във Фонтевро.

— Не. Не и преди водата да бъде изпомпана и къщата изправена. Аз винаги ще питая най-топли чувства към нея през целия си живот, но засега просто не мога да остана там! Нямам търпение да видя света, нима не разбирате? Та светът не е „Уол-Март“ и Наполеонвил, нито последните броеве на „Таим“, „Нюзуик“ и „Нюйоркър“. Не мога да чакам повече. Освен това всички знаем, че Роуан и Майкъл вече са се прибрали, а аз нямам търпение за първата среща с тях. Без съмнение те ще ми предоставят всички записи, дори и тайно да им се иска да ги унищожат.

— Те не са у дома — каза Мона. — Райън каза, че ще се приберат след два дни.

— Ами тогава от какво се страхувате?

— Не знам — извика Мона.

— Значи отиваме на Първа улица и не искам да чувам повече възражения. Там има стая за гости, нали? Ще се настаня в нея. И искам да престанете с това дрънкане. След това ще имаме възможност да си намерим безопасен дом единствено на наше разположение. Искам да видя къщата, построена от вещиците. Нима не разбирате до каква степен самата аз и съдбата ми са свързани с тази къща. Тя е предназначена да увековечи съществуването на гигантската двойна спирала. Ако се отървем от всички възпрепятстващи ясната преценка сантименталности, става очевидно, че Стела, Анта и Деидре са умрели, за да мога да се родя аз. А нелепите поетични мечти на онзи зъл дух Лашър всъщност са довели до превъплъщение, което той е бил неспособен да предвиди, но което сега е моя съдба. Аз желая силно своя живот и искам достойна позиция в него!

— Добре тогава — рече Мона. — Но ще бъдеш тиха и няма да разговаряш с охраната, нито ще вдигаш телефона.

— Точно така, начинът, по който се хвърляш към телефона, щом звънне, направо може да ме подлуди.

Мориган сви рамене.

— Не можете да разберете, че всеки ден е безкрайна серия от нововъведения за мен. Аз не съм момичето, което бях преди два дни!

Тя внезапно потръпна и изстена тихо.

— Какво ти е, какво има? — попита Мона.

— Спомени, мамо. Връхлитат ме внезапно. Моля те, включи касетофона. Знаеш ли кое е най-странното — начинът, по който някои от тях избледняват, а други — не. Сякаш това са спомените на много, много хора. Хора като мен, имам предвид. Виждам Ашлар, но през чужди очи… Долината е същата като описаната в досието на Таламаска. Донелайт. Чувам Ашлар да говори.

— Говори по-високо, за да те чувам — обади се Мери Джейн.

— Пак говори за камъните. Вече не сме в долината, а близо до река. Мъжете влачат камъните върху дървени талпи. Казвам ви, няма нищо случайно на този свят — природата е достатъчно непоследователна и изобилна, така че всичко се случва неизбежно. Това може да ви се струва нелогично на пръв поглед, но искам да кажа, че след целия този хаос, болка и съпротива от страна на вещиците, ще настъпи момент, когато това семейство ще се превърне в семейство на хора и талтоши. Обземат ме странни чувства. Трябва да ида там, да видя това място. Долината. Там каменният кръг е по-малък, но също е изграден от нас. Ашлар е осветил и двата кръга. Звездите в небето са в зимна конфигурация. Ашлар иска гъстата гора да ни закриля, да ни отделя от враждебния свят. Изморена съм. Спи ми се.