Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 235

Но останалите племена от талтоши бяха прогонени от долината и от домовете си по крайбрежието от човешките нашественици, които будеха в тях неизразим ужас. Обяздените коне им придаваха невъобразима мощ. Хората се наслаждаваха на тези нападения. Клането бе нещо като спорт за тях.

Ние укрепихме селищата си за зимата. На мястото на загиналите в битките дойдоха талтоши от други места.

А после падна сняг; ние имахме много храна и живеехме спокойно. Може би нападателите не обичаха снега. Нямахме представа. Бяхме се събрали много народ, а и бяхме задигнали много копия и мечове от мъртвите, затова се чувствахме в безопасност.

Стана време да се оформи зимният рождествен кръг, а той бе най-важният, защото много от нас бяха загинали през изминалата година. Трябваше не само да дадем живот на нови талтоши за нашето селище, но и да заселим опустошените села.

Мнозина идваха отдалече, за да се присъединят към зимния рождествен кръг. Донасяха със себе си нови и нови разкази за кланета и ужаси.

И все пак още бяхме много. Това бе свещено време за нас.

Оформихме кръговете, запалихме свещените огньове и стана време да се обърнем към Добрия бог, да заявим, че вярваме в завръщането на лятото и ще заченем нов живот в потвърждение на тази вяра и в потвърждение на вярата, че Добрият бог иска ние да оцелеем.

Бяхме прекарали вероятно два дни в песни, танци, раждания и гуляи, когато човеците нахлуха в равнината.

Чухме оглушителния тътен на копитата на техните коне още преди да ги видим. Бе силен като тътена при разкъсването на изгубената земя. Конници ни връхлетяха от всички страни; огромните камъни от кръга бяха опръскани с кръвта ни.

Мнозина талтоши, опиянени от музиката и еротичната игра, така и не успяха да окажат съпротива. Онези от нас, които избягаха в лагерите, се биха ожесточено.

Но щом димът се вдигна и конниците си отидоха, като отведоха със себе си стотици от нашите жени със собствените ни фургони, ние видяхме, че цялото селище е изпепелено до основи, а от нас са останали само шепа хора. Решихме, че ни стига толкова война.

За нищо на света не искахме да видим отново ужасите, разиграли се тогава. Всички новородени бяха изклани. Бяха срещнали смъртта още в първия ден на живота си. Сред нас бяха останали малко жени, като повечето вече бяха раждали по няколко пъти.

До здрач на втория ден след касапницата нашите съгледвачи се върнаха с новина, потвърждаваща най-големите ни страхове — воините бяха устроили лагер в гората. Строяха и постоянни жилища. Всъщност се говореше, че са построили селища из цялата южна част на равнината.

Трябваше да се отправим на север.

Трябваше да се върнем в скритите долини в планините или на места, недостъпни за жестоките нашественици. Пътуването ни беше много дълго, трая чак до края на зимата. Смъртта и раждането се превърнаха в част от ежедневието ни, на няколко пъти бяхме атакувани от малки човешки банди. Успяхме обаче да огледаме тайно селищата им и да научим някои неща за начина им на живот.