Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 200

— Не — отвърна Ашлар. — Не мисля, че ме разбираш, имам предвид, че не ме разбираш принципно. Аз отдадох целия си живот да докажа на себе си, че не съм по-лош от хората. Спомнете си. Навремето аз доказах пред самия папа Григорий, че и ние имаме душа. Не бих пощадил блуждаеща душа, обзета от жажда за власт, древна душа, окупирала ново тяло. Това не събужда никаква съпричастност у мен.

Майкъл кимна, за да покаже, че разбира.

— Но наистина бих оставил Лашър да говори — продължи Аш, — да разкаже спомените си. Не бих изпитал лоялност към него. Нито християните, нито римляните успяха да проумеят едно — че убийството си е убийство, без значение дали е убийство на човек, или на един от нас. Но аз вярвам в това. Живях твърде дълго, за да храня някакви заблуди, че хората не са достойни за състрадание, че те са „различни“. Всички ние сме свързани; всичко е свързано. Как и защо, не мога да ви кажа. Но е така. Лашър е убивал, за да постигне целите си, и ако това зло може да бъде смачкано завинаги… — Той сви рамене и усмивката му се върна. Леко горчива може би, но пак мила и тъжна. — Винаги съм мислил, представял съм си, мечтал съм вероятно, че ако можем да се върнем назад, ако отново имаме шанс да живеем на земята, бихме могли да стъпчем това зло.

Майкъл се усмихна.

— Но сега не мислиш така.

— Не — каза Аш, — но има причини да не се замислям за подобни възможности. Ще разберете, когато седнем да поговорим. У дома, в Ню Йорк.

— Мразех Лашър — каза Майкъл. — Той беше зъл и имаше зли наклонности. Присмиваше ни се. Фаталната му грешка вероятно. Не съм съвсем сигурен. Освен това мисля, че и останалите искаха да го убия — и мъртвите, и живите. Вярваш ли в съдбата?

— Не зная.

— Как така не знаеш?

— Преди векове ми казаха, че моята съдба е да остана единствен от вида си. И то се случи. Но значи ли това, че е съдба? Аз бях хитър; оцелях през зимите и битките и през неизразими премеждия. И продължавам да оцелявам. Съдба или оцеляване? Не зная. Но каквото и да е, това създание е било ваш враг. Защо имаш нужда от прошката ми за стореното?

— Не това ме притеснява — каза Роуан. Заговори, преди Майкъл да успее да отвърне. Беше все така свита в креслото, отпуснала глава на кожата. Виждаше и двамата и те също гледаха към нея. — Поне не мисля, че това притеснява Майкъл.

Той не я прекъсна.

— Той се притеснява заради нещо, което сторих аз и което той не би могъл да стори.

Аш чакаше, Майкъл — също.

— Аз убих още един талтош — женски — каза тя.

— Женски? — попита тихо Аш. — Истински женски талтош?

— Да, истински — моята дъщеря от Лашър. Аз я убих. Застрелях я. Убих я, щом разбрах какво е и коя е. Убих я. Страхувах се от нея, колкото се страхувах и от него.

Аш изглеждаше развълнуван, но не и разстроен.

— Страхувах се да не се съберат — каза Роуан. — Страхувах се, че неговото предсказание за мрачното ни бъдеще ще се сбъдне, страхувах се, че някъде там, сред останалите Мейфеър, той се е сдобил със син, който ще я намери и ще родят потомство. Това щеше да е победа за него. Въпреки всичко, което изстрадахме и аз, и Майкъл, което са изстрадали всички вещици Мейфеър от самото начало… Този съюз щеше да е триумф за талтошите.