Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 17

Тук бяха обичайните неща — Бетовен, Брамс, Шостакович. О, имаше я и композицията, която бе поискал — „Реквием“ на Верди. Но сега нямаше как да го слуша. Ако потънеше в тези мрачни звуци и печални гласове, спомените щяха да се върнат.

Спусна седалката назад, без да поглежда към спектакъла на зимата, който се разиграваше зад малкото прозорче.

— Заспивай, глупако — рече той, без да помръдва устни.

Но знаеше, че няма да може. Щеше да мисли за Самюъл и за онова, което му беше казал. Щеше да го превърта отново и отново в ума си, докато не се видят. Щеше да си спомни миризмата в къщата на Таламаска, учените, които много приличаха на духовници, и човешката ръка, която държи паче перо и изписва големи закръглени букви. „Анонимно. Легенди за изгубената земя. За Стоунхендж.“

— Не искате ли музика, сър? — попита младата Лесли.

— Искам. Шостакович, Пета симфония. От нея сигурно ще се разплача, но не ми обръщайте внимание. Гладен съм. Искам сирене и мляко.

— Разбира се, сър, всичко е готово. — Тя започна да изрежда видовете сирена, онези хубави кремообразни сиренца, които поръчваха от Франция, Италия и Господ знае откъде другаде. Той кимна и зачака прилива на музиката с божествено чист звук, която щеше да го накара да забрави за снега отвън и за факта, че скоро ще са над големия океан, напредвайки към Англия, към долината, към Донелайт и към скръбта.

Две

След първия ден Роуан вече не проговори. Прекарваше времето си навън, под дъба, в бял люлеещ се стол, с подпрени на възглавница или просто отпуснати на тревата крака. Взираше се в небето, очите й се движеха, сякаш проследяваше процесията на облаците, въпреки че небето беше кристалносиньо, само с малки пухчета бяло, които тихо плуваха през него.

Тя гледаше ту стената, ту цветята или тисовете. Никога не поглеждаше към земята.

Вероятно бе забравила, че двойният гроб е точно под краката й. Тревата вече беше покрила пръстта бързо и диво, както винаги през пролетта в Луизиана. Дъждовете доста й помогнаха. Понякога валеше дори и в слънчев ден.

Роуан се хранеше — изяждаше от четвърт до половин порция от това, което й носеха. Или поне Майкъл твърдеше така. Не изглеждаше гладна. Но все още беше бледа, а ръцете й трепереха, когато ги движеше.

Цялото семейство идваше да я види. Вървяха на групички през моравата, но не се приближаваха много, сякаш за да не я наранят. Поздравяваха я, питаха я как се чувства. Казваха й, че е красива. И това беше истина. Накрая се отказваха и си тръгваха. Мона само гледаше.

Майкъл твърдеше, че през нощта Роуан спи, сякаш е много изтощена, сякаш е работила цял ден. Къпеше се сама, макар че това доста го плашеше. Но тя винаги заключваше банята и ако той се опиташе да влезе с нея, просто сядаше на стола и гледаше, без да прави нищо. Не ставаше, докато той не си тръгне. После я чуваше как превърта ключа.

Тя слушаше, когато й говорят, или поне в началото. А от време на време, когато Майкъл я умоляваше да каже нещо, го докосваше по ръката, сякаш за да го успокои или да го помоли да бъде търпелив. Беше тъжна гледка.