Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 15

Пещерата, видя я отново, сякаш десетки ярки фотографии започнаха да се нижат пред очите му: в един момент тичаше надолу по склона, пързаляше се, почти падаше, а в другия — Самюъл стоеше там и казваше:

— Да се махнем оттук, Аш. Защо дойде? Какво можем да видим или научим тук?

Видя талтоша с бялата коса.

Мъдрите, добрите, знаещите — така ги наричаха. Не ги наричаха „стари“. В онези времена изобщо не използваха тази дума, когато изворите на острова още бяха горещи, а плодовете падаха от дърветата. Дори когато дойдоха в долината, никога не изричаха думата „стар“, но всички знаеха, че те са живели най-дълго. Онези с белите коси разказваха най-дългите истории…

„Ела горе и чуй историята.“

На острова можеше да си избереш някой белокос, защото те самите нямаше да те изберат, и да седнеш при избрания, да го слушаш как пее, как разказва или говори в рими най-потайните неща, които може да си спомни. Имаше и белокоса жена, която пееше с висок, сладък глас, зареяла поглед към морето. Той много обичаше да я слуша.

Колко ли време щеше да мине, преди неговата коса да побелее напълно?

Можеше да стане и съвсем скоро, кой знае. Тогава времето не означаваше нищо. А белокосите жени бяха толкова малко, защото губеха сили заради ражданията и си отиваха рано. Никой не говореше за това, но всички го знаеха.

Белокосите мъже бяха енергични, страстни, ненаситни към храната и винаги готови да направят по някое предсказание. Но белокосите жени бяха слаби и крехки. Беше ужасно да си спомни всичко това така внезапно и ясно. Може би имаше някаква друга магическа тайна в бялата коса? Може би те караше да си спомняш нещата от самото начало? Не, не беше това. През всичките тези години той си бе представял, че ще посрещне смъртта с отворени обятия, но сега вече не мислеше така.

Колата бе пресякла реката и сега продължаваше към летището. Беше голяма и тежка и не поднасяше по хлъзгавия асфалт. Държеше се стабилно срещу силния вихър.

Той още бе потънал в спомени. Бе вече стар, когато ездачите връхлетяха в равнината. Беше стар, когато видя римляните на бойниците на стената на Антоний, когато видя от вратата на килията на Свети Колумба високите скали на остров Айона.

Войни. Защо никога не се изличават от паметта му, а дремят там в целия си блясък, заедно с милите спомени за онези, които е обичал, за танците в долината, за музиката? Ездачите се спуснаха в равнината, черна маса, която се разливаше като мастило по идилична картина, а после ниският рев достигна до слуха им и облаците прах не спираха да се кълбят под копитата на конете им. Събуди се със сепване.

Малкият телефон звънеше. Той го грабна и го свали от черната кука.

— Господин Аш?

— Да, Ремик?

— Реших, че ще искате да знаете, сър. В хотел „Кларидж“ познават вашия приятел Самюъл. Приготвили са обичайния му апартамент — втори етаж, в ъгъла, има и камина. Очакват и вас. А, господин Аш, те също не знаят презимето му. Явно той не го използва.