Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 140

— Надявам се да са го направили. Това е идеално извинение да оставим всичко в ръцете на старата гвардия и да се ометем оттук.

Марклин спря колата на няколко ярда от един помощник, който насочваше колата пред тях към мястото за паркиране в другия край на двора. През всичките години Марклин не бе виждал толкова коли, паркирани тук.

Слезе и хвърли ключовете на момчето.

— Паркирай я, моля те, Хари — каза той и извади няколко банкноти, повече от достатъчно, за да предотврати всякакви възражения срещу това нарушаване на порядките. Тръгна към предната врата на къщата.

— Защо, по дяволите, го направи? — попита Томи, когато го настигна. — Опитвай се да следваш правилата, ако обичаш? Трябва да си невидим. Не казвай нищо. Не привличай внимание, разбра ли?

— Много си нервен — сопна му се Марклин.

Предната врата беше отворена, а коридорът — препълнен с мъже и жени. Беше много задимено и шумно като при антракт в театър.

Марклин спря. Всичките му инстинкти му нашепваха да не влиза. А цял живот бе вярвал на инстинктите си, доверяваше им се колкото и на разума си.

— Хайде, човече — изсъска Томи и го бутна напред.

— О, здравейте — каза един ведър стар джентълмен, който се обърна да ги посрещне. — И кои сте вие?

— Ние сме послушници — каза Марклин. — Томи Монохан и Марклин Джордж. Позволено ли е на послушници да влизат?

— Разбира се, разбира се — каза мъжът и отстъпи назад. Хората от тълпата зад него се обърнаха да ги погледнат и веднага изгубиха интерес към тях. Някаква жена шепнеше нещо на един мъж от другата страна на вратата. Когато срещна погледа на Марклин, тя ахна тихо от изненада.

— Тук нещо не е наред — каза Марклин под нос.

— Всички трябва да са тук, разбира се — каза ведрият мъж, — младите също. Когато нещо подобно се случи, всички се събират.

— Защо, по дяволите? — прошепна Томи. — Никой не харесваше Антон.

— Замълчи — каза Марклин. — Не е ли чудно как хората — например ти и аз — реагират на стреса?

— Не, за нещастие, изобщо не е чудно.

Запробиваха си път през тълпата. Навсякъде виждаха непознати лица. Всички пиеха вино или бира. Чуваше се френска, италианска, дори холандска реч.

В първия от официалните салони седеше Джоан Крос, заобиколена от непознати за Марклин хора, погълнати от някакъв сериозен разговор.

Стюарт го нямаше.

— Виждаш ли? — прошепна Томи в ухото му. — Те просто вършат това, което се прави след смъртен случай — събират се, говорят, като на парти. Това трябва да направим и ние. Разбираш ли?

Марклин кимна, но не му харесваше, никак не му харесваше. Обърна се назад към вратата, но тя вече бе затворена, или просто не се виждаше от тълпата. Зачуди се защо има толкова много непознати лица. Понечи да каже нещо на Томи, но той се бе отдалечил и говореше с Елвера и кимаше. Тя изглеждаше все така старомодно както винаги, тъмносивата й коса бе прибрана на кок на тила, очилата без рамки се бяха смъкнали на носа й. До нея стоеше Енцо — един доста лицемерен на вид италианец. Къде ли беше близнакът му?

Колко ли е ужасно да прекараш целия си живот на това място, помисли си Марклин. Дали щеше да посмее да попита за Стюарт? Със сигурност нямаше да попита за Юри. Анслинг и Пери му бяха казали, че той се обажда. Господи, какво да прави? А къде бяха Анслинг и Пери?