Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 749

— Какво каза, момче! Разбира се, че си тук, ставай! — Същият блеещ грозен глас. — Отговаряй, момче!

— Махай се от мен! — Той я блъсна паникьосан, но ръката му мина през нея.

Жулиен стоеше пред него, хванал ръце зад гърба си. Клатеше глава. Отзад беше красивият Кортланд. Изражението му бе същото като на баща му, чак до саркастичната усмивка.

— Майкъл, сигурно знаеш, че се представи отлично — каза Кортланд. — Легна си с нея, върна я обратно, направи й дете. Точно както искахме.

— Не искахме обаче да се бориш — каза Маргьорит, раздърпаната й коса падна на лицето й, когато посегна към него. — Ние сме на твоя страна, ма шер. Стани, моля те, ела с нас.

— Хайде, Майкъл, ти сам забърка цялата каша — каза Сузан, големите й глупави очи блестяха сърдито, когато му помогна да се изправи на крака. Гърдите й се подаваха от мръсната дрипа, с която бе облечена.

— Да, ти я забърка, синко — каза Жулиен. — Е биен, все пак беше прекрасен, и двамата с Роуан бяхте прекрасни. Направихте точно каквото искахме.

— А сега можеш да се върнеш обратно заедно с нас — каза Дебора. Вдигна ръце, за да накара останалите да отстъпят. Около нея се издигнаха пламъци и димът обви главата й. Смарагдът сияеше и блещукаше на тъмносинята й рокля. Беше точно като момичето от картината на Рембранд — красива, с румени бузи и сини очи. Красива като смарагда.

— Не разбираш ли? Това беше съглашението. Сега, когато той е жив, ние също ще се върнем! Роуан знае как да ни върне сред живите, както направи и с него. Не, Майкъл, не се съпротивлявай. Ти искаш да бъдеш един от нас, прикован към земята в очакване на своя ред, иначе просто ще умреш завинаги.

— Вече всички сме спасени, Майкъл — каза крехката Анта. Приличаше на малко момиченце в простата рокля на цветя. От двете страни на лицето й се стичаше кръв от раната на тила й. — Не можеш да си представиш откога чакаме. Тук човек губи представа за времето…

— Да, спасени — каза Мари Клодет. Седеше на голямо легло с балдахин заедно с Маргьорит. Пламъците се извиваха около подпорите и облизваха балдахина. Лестан и Морис стояха зад леглото и гледаха със странно отегчени изражения. Светлината играеше по месинговите им копчета, а пламъците ближеха краищата на разкроените им палта.

— Те ни прогониха от Сан Доминго — каза Шарлот, като прихвана изтънчено красивата си пола. — А реката погълна старата плантация.

— Но тази къща ще бъде вечна — каза Морис печално и огледа тавана — гипсовите орнаменти и полилеите. — Благодарение на твоите усилия по реставрацията. И ние ще можем да останем тук, за да изчакаме реда си да се родим отново.

— Толкова се радваме, че дойде, скъпи — каза Стела някак отегчено, отпусна се на един крак и левият й хълбок се подаде от копринената камизолка. — Сигурна съм, че не би пропуснал подобна възможност.

— Не ви вярвам! Вие сте лъжи, измислици! — Майкъл се завъртя и главата му се удари в прасковената стена. На пода имаше саксии с папрат. В краката му се гърчеха мъже и жени и той стъпваше през тях — върху гърба на мъжа и корема на жената.