Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 747

— Започвам да губя търпение с теб! — изрева създанието и сведе поглед към кръвта по ризата си. — Виж какво направи, ти, гневен татко, ти, праведни родителю! — Отблъсна Майкъл назад, стискаше го за китката като с менгеме.

— Хареса ли ти? — изрева Майкъл. — Харесва ли ти тази кървяща плът. Плътта на детето ми, моята плът! — И като изви дясната си ръка, неспособен да я освободи, той стисна с лявата гърлото на Лашър, заби палец в трахеята му и коляното си в тестисите. — О, значи тя те е направила съвсем като истински, а, чак до топките!

В същия миг отново мярна Роуан. Тя отново падна към балюстрадата — този път обаче я събори съществото, което най-после бе пуснало ръката му и сега пищеше от болка, а сините му очи се въртяха лудо. Преди Роуан да успее да се изправи, то се стрелна назад, вдигна ръце като крила, наведе глава и изкрещя:

— Ти ме учиш, татко. О, да, учиш ме много добре! — Думите му прераснаха в рев и то се втурна към Майкъл. Заби глава в гърдите му и го блъсна право в басейна.

Роуан изпищя толкова силно и пронизително, че заглуши алармата.

Майкъл бе вече в ледената вода и потъваше все по-надолу и по-надолу. Синята повърхност сияеше над него. Студът спря дъха му и той не можеше да помръдне. Беше напълно вцепенен и неспособен дори да раздвижи ръце. Почувства, че опира дъното.

И тогава, с отчаян спазъм, се стрелна към повърхността, но дрехите му го сграбчиха като пръсти и го задърпаха надолу. Все пак успя — главата му разкъса повърхността на водата и ярката светлина го ослепи. Но в следващия миг дойде още един удар и той потъна отново, издигна се, но пак бе потопен. Ръцете му бяха над водата, вкопчени в създанието, което го държеше. Вече започваше да гълта ледената вода.

Ето, случваше се отново, давеше се в студена вода. Не, не, не отново. Опита се да затвори уста, но ужасната болка в гърдите бе твърде силна и водата нахлу в дробовете му. Вече не си чувстваше ръцете; не виждаше нищо, не усещаше нищо. Пред очите му се ширна безбрежният океан — безкраен и сив — а светлините на ресторанта на скалите ту проблясваха, ту изчезваха с всяка нова вълна.

Внезапно тялото му се отпусна. Той вече не се бореше отчаяно за глътка въздух или да изплува, нито пък забиваше ръце в съществото. Всъщност като че изобщо не беше в тялото си. Познаваше това усещане — тази безтегловност и великолепната свобода.

Само че не се издигаше като в онзи отдавнашен ден, не се устремяваше към оловносивото облачно небе, от което се виждаше цялата земя с милиардите й миниатюрни обитатели.

Този път беше в тунел, който сякаш го засмукваше. Беше тъмен, тесен и безкраен. Пропадаше сред тишината, безсилен и изпълнен с почуда.

Накрая го погълна силно червено сияние. Беше попаднал на познато място. Да, барабаните, чуваше барабаните, стария марш на Марди Грас, шума на парада, който бързо преминава през зимната тъмнина, в края на страховитата последна нощ на карнавала. А тези блещукащи пламъчета бяха факлите под кривите клони на дъбовете. Изпитваше същия детски страх като преди много години. Всичко, от което се бе страхувал, беше тук. Най-сетне се случваше, вече не бе просто проблясък на ръба на съня или пък образ, събуден от докосването на нощницата на Деидре. Беше тук, около него.