Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 61

Той забави крачка. Забави, защото наистина не искаше да влиза там. Не искаше да вижда отблизо занемарената градина, мелиите и олеандъра, които се бореха с тревата, висока колкото бурените, и олющените веранди, добили оня сив цвят на неподдържаното дърво във влажния климат на Луизиана.

Дори не искаше да бъде в този тих, пуст квартал. Тук не помръдваше нищо, освен насекомите, птиците, самите растения, които бавно поглъщаха светлината и синьото на небето. Навремето тук сигурно бе имало тресавище. Развъдник на зло.

Но той пропъди тези мисли. Какво общо може да има злото с Божията земя и с онова, което расте по нея — дори с джунглата на запусната градина на Мейфеър.

И все пак не можеше да спре да мисли за всички истории, които бе чувал за жените от този дом. Какво беше вуду, ако не боготворене на дявола? И кое бе най-страшният грях — убийството или самоубийството? Да, зло цъфтеше тук. Бе чул детето Деидре да го шепне в ухото му. И можеше да усети злото, щом се облегнеше на желязната ограда, щом погледнеше към твърдите чепати черни клони на дъбовете, разперени над него.

Попи чело с кърпичката си. Малката Деидре му бе казала, че е видяла дявола! Чуваше гласа й така ясно, както в изповедалнята преди десетилетия. Чуваше и стъпките й, когато изтича от църквата, когато избяга от него, когато избяга от неспособността му да й помогне.

Но всичко бе започнало преди това. Бе започнало в един печално протяжен петъчен следобед, когато сестра Бриджит Мари му се обади с молба да дойде бързо в училищния двор. Отново беше Деидре Мейфеър.

Отец Матингли никога не бе чувал за Деидре Мейфеър. Отец Матингли току-що бе пристигнал от юг, от семинарията в Къркуд, Мисури.

Откри бързо сестра Бриджит Мари в асфалтовия двор зад старата сграда на женския манастир. Колко европейски му се бе сторил той тогава, старомоден и тъжен с порутените си стени, с разкривеното дърво и дървените пейки, подредени в квадрат около него.

Сянката му се стори блаженство, когато приближи. Тогава видя онези малки момиченца — седяха по пейките и плачеха. Сестра Бриджит Мари държеше едно бледо, треперещо дете за ръката. Детето бе пребледняло от страх. И все пак беше много красиво, сините му очи бяха твърде големи за финото лице, черната му коса падаше на дълги, внимателно подредени къдрици, които трептяха около страните му, крайниците му бяха с правилни пропорции, но все пак деликатни.

Навсякъде по земята бяха посипани цветя — едри гладиоли и бели лилии, дълги стръкове зелена папрат, дори големи, красиво оформени червени рози. Цветя от магазина, без съмнение, и все пак бяха толкова много…

— Виждате ли това, отче? — извика сестра Бриджит Мари. — И те имат наглостта да ми говорят, че бил нейният невидим приятел, самият дявол, че той е пръснал тези цветя, сам ги сложил в ръцете й пред очите им. Малки крадли! Откраднали са тези цветя от самия олтар на „Свети Алфонс“…!