Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 59

Спомняше си майските процесии и тълпата при novenas, Среднощната меса с препълнената църква. Но старите ирландски и германски семейства вече ги нямаше. Гимназията бе затворена от години. Стъклата от прозорците й падаха.

Беше доволен, че визитата му ще е съвсем кратка, защото всяко завръщане бе по-тъжно от предходното. Сякаш отиваше на мисия в пустинята. Всъщност се надяваше никога повече да не се върне на юг.

Но не можеше да си тръгне, без да посети онова семейство.

Да, трябваше да иде. Длъжен беше. Трябваше да потърси Деидре Мейфеър. Нали все пак беше от енориашите му?

Пък и нямаше нищо лошо в това да провери дали слуховете са верни — че са се опитали да изпратят Деидре в санаториум, а тя побесняла, потрошила прозорците и после изпаднала в кататония. Казваха, че е станало на 13 август, само преди два дни.

Кой знае, може би госпожица Карл щеше да се зарадва на обаждането.

Но това бяха само игри, които отец Матингли играеше със съзнанието си. Госпожица Карл не би искала да го вижда наоколо, както и преди. Бяха минали години, откакто за последно бе канен в къщата. А Деидре Мейфеър беше и завинаги щеше да си остане просто „един красив зеленчук“, както я бе определила гледачката веднъж.

Но той щеше да иде, от любопитство.

И как така този „красив зеленчук“ бе станал и потрошил високите до тавана прозорци? Тази история нямаше много смисъл, като се позамислиш. И защо хората от санаториума не я бяха отвели? Със сигурност можеха да я вържат в усмирителна риза? Нима не го правеха в такива случаи?

И все пак гледачката на Деидре ги бе спряла на вратата с викове да си вървят и че Деидре остава у дома, а тя и госпожица Карл ще се грижат за нея.

Джери Лониган, погребалният агент, бе разказал тази история на отчето. Шофьорът на болничната кола на санаториума често карал лимузини за „Лониган и синове“. Видял всичко. Стъклата се пръскали по предната веранда. Чувал се такъв шум, като че ли всичко в голямата предна стая се троши. А Деидре издавала ужасен писък, вой. Било страшно — като да видиш как някой се надига от мъртвите.

Е, това не бе работа на отец Матингли. Или пък беше?

Мили боже, госпожица Карл караше осемдесетте, нищо че продължаваше да ходи на работа всеки ден. И беше съвсем сама в онази къща с Деидре и платената гледачка.

Колкото повече мислеше за това отец Матингли, толкова повече се убеждаваше, че трябва да иде, въпреки че ненавиждаше онази къща, ненавиждаше Карл и ненавиждаше всичко, което знаеше за тези хора. Да, трябваше да отиде.

Разбира се, невинаги се беше чувствал така. Преди четирийсет и две години, когато пристигна от Сент Луис в тази енория на брега на реката, той намираше жените Мейфеър за аристократки, дори закръглената и вечно недоволна Нанси, и със сигурност сладката госпожица Бел и красивата госпожица Мили. Къщата го бе омагьосала с бронзовите си часовници и кадифени завеси на вратите. Обичаше огромните мътни огледала, дори портретите на карибските предци под замъгленото стъкло.