Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 58

Ще оправя тази къща, прошепна. Ще пусна вътре светлина. Естела, ние ще бъдем щастливи заедно. Това не е училищен двор, не е онзи дълъг пуст коридор, който води към кафетерията и сестра Клемент не крачи пред него. „Ти ще влезеш пак в пътя, момче!“ Ако ме шамароса, както удари Тони Дедрос, ще я убия.

Леля Вив стоеше до него в тъмното.

— Пиян съм — каза той.

Тя сложи една студена бира в ръката му, същинско съкровище.

— Боже, толкова е вкусна.

— Един човек иска да те види.

— Кой? Жена ли е?

— Един хубав джентълмен от Англия…

— Не, лельо Вив…

— Но той не е репортер. Поне така твърди. Много е възпитан. Казва се Лайтнър. Идва чак от Лондон. Самолетът му от Ню Йорк току-що кацнал и той дошъл направо тук.

— Не сега. Кажи му да си върви. Лельо Вив, трябва да се върна. Трябва да се върна в Ню Орлиънс. Трябва да се обадя на доктор Морис. Къде е телефонът?

Той стана от леглото, главата му се въртеше, затова постоя неподвижен за миг, докато замайването премине. Но не му стана по-добре. Крайниците му бяха като оловни. Отново потъна в леглото, в сънищата. Вървеше през къщата на госпожица Хавишам. Мъжът в градината отново му кимна.

Някой загаси телевизора.

— Поспи — каза леля Вив.

Чуваше стъпките й. Телефонът ли звънеше?

— Някой да ми помогне — прошепна той.

Три

Просто тръгни. Поразходи се по Мегазин стрийт и по Първа, после мини покрай онази величествена и порутена стара къща. Виж дали стъклата на предните прозорци са потрошени. Виж дали Деидре Мейфеър все още седи на страничната веранда. Няма нужда да се качваш и да молиш да я видиш.

Какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане?

Отец Матингли беше ядосан на себе си. Негов дълг беше наистина да посети онази къща, преди да се върне на север. Някога бе техен свещеник. Познаваше ги всичките. Вече бе минала повече от година, откакто бе ходил на юг, откакто бе видял госпожица Карл, от погребението на госпожица Нанси.

Преди няколко месеца един от младите свещеници му бе писал, че Деидре Мейфеър много се е влошила. Ръцете й сега били свити до гърдите, в подобни случаи винаги се стигало до такава атрофия.

Но чековете на госпожица Карл до енорията идвали редовно, както винаги — всеки месец — хиляди долари за Църквата на изкуплението, без никакви допълнителни задължения. С годините тя бе дарила цяло състояние.

Отец Матингли бе длъжен да отиде наистина, просто от уважение и да благодари лично, както бе правил преди години.

Сегашните свещеници там не познаваха добре семейството. Те не знаеха старите истории. Никога не бяха канени в къщата. Бяха дошли наскоро в тази стара, тъжна енория, с нейното намаляващо паство, с красивите й църкви, сега заключени заради вандалите, със старите порутени сгради.

Отец Матингли си спомняше времето, когато на сутрешните меси бе пълно с народ, когато имаше сватби и погребения през цялата седмица, както в „Света Богородица“, така и в „Свети Алфонс“.